Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Няма нищо — гледах я предпазливо. Очите ѝ изглеждаха подпухнали и със сенки под тях. — Нямам нищо против да помагам.

— Виж, съкровище — каза тя. — Знам, че нещата не са наред от дълго време. И знам, че стават все по-зле. Ти също го виждаш. Виждаш, че баща ти почти не се прибира вкъщи вече и че аз… — тя се поколеба. — Знам, че не съм идеална и предполагам, че си го изкарвам на теб.

След това ме погледна и за секунда си спомних как, когато бях дете, седях в скута ѝ, тя ме обгръщаше с ръце и шепнеше истории в косата ми.

— Няма нищо — казах отново и исках да е вярно, толкова много исках. Да бъде наред и за нея. — Нещата съвсем не бяха лесни и ти се справяше по свой начин. Но имаш мен.

— Нищо чудно, че за теб всичко е толкова трудно. А и случилото се с Наоми и… не знам, ами всичко. Ти наистина нямаше никого до себе си. Баща ти… ами той не се появява често, а аз обръщам много повече внимание на Грейси, отколкото на теб, и това не е честно. Не ти показвам колко много ме е грижа за теб, колко те обичам. И това ме прави ужасна майка.

Седях на стола си и от всички неща, за които си мислех, че може да изпитвам, ме обзе облекчение и почти ме накара да се разплача. Облекчение, че в крайна сметка може би мама не ме мрази.

— Затова си помислих да организирам Грейси да отиде на гости да си поиграе, за да можем с теб истински да си поговорим. Да изясним някои неща, нещата отново да станат нормални. Така добре ли ще е?

— Би било страхотно, мамо. — Но когато отидох да я прегърна, тя отстъпи назад.

— Ако наистина искаш да ми помогнеш… — Тя отново сведе очи, ръцете ѝ се отдръпнаха от мен. — Просто се тревожа за теб, съкровище, за начина, по които, изглежда, се справяш. Гледам теб, косата и обиците ти, и колко важна част от живота ти е групата, а след това си мисля за бедната ти приятелка Наоми и какво ѝ се случи, и аз просто… Имам усещането, че се чувстваш в изолация. Кой може да те обвини? Но сега е време да спреш. Време да се върнеш пак към нормалното, моля те. Моля те. Ти ме затрудняваш с всички тези глупости и ми идва в повече.

Нормално — тази дума се вряза в мен, оставяйки отворена рана.

— Това е нормалното за мен — заявих ѝ твърдо. — Това е нормално за мен, мамо, не разбираш ли? Не се опитвам да нараня никого, просто съм себе си.

— Не — мама клатеше глава напред и назад, напред и назад. — Не, не разбирам. И ти трябва да видиш, че така, както изглеждаш сега, няма да ти донесе щастие, съкровище. Няма да успееш занапред, нито да накараш хората да те приемат. През целия си живот ще бъдеш аутсайдер, ще привличаш внимание към себе си и все по погрешни причини. Мислиш си, че казвам това, защото те мразя, но аз не те мразя. Казвам го, защото те обичам и не искам животът ти да е изпълнен с болка. Моля те, Рижи, моля те. Тази очна линия, черният лак за нокти. Това е костюм и не е правилният костюм. Изглеждаш като дете, което може да занесе пистолет в училище и да започне да стреля. Моля те, Рижи, моля те, послушай ме и махни от носа си този пръстен, обиците. Тя смръщи нос. — Моля те, просто си върни нормалния външен вид отново. Може би това е единственото нещо, в което те бива, но спри да търсиш внимание.

— Мамо — казах много предпазливо. — Ако търсех внимание, щеше да знаеш за татуировките ми. Три са.

— Какво? — челюстта ѝ падна.

— Ако поне малко ме биваше в търсенето на внимание, щеше да забележиш, че качвах тайно храна в стаята си и ядях скришом, докато килограмите ми не станаха толкова много, че трудно можех да се движа, без да се задъхвам, а бях на десет години. Но ти не забеляза, не забеляза и когато по-късно спрях да се храня и останах на легло цял уикенд, защото изтощението и депресията бяха толкова силни, че не можех да стана. Не, ти не забеляза, защото всичко винаги се върти около теб.

— Три татуировки? — беше всичко, което успя да изрече.

— Искаш да бъда нормалното ти дете, нали? Но ако го направя — започнах аз, тялото ми подскочи и станах от мястото си, преди да го осъзная, устата ми говореше преди още мисълта да се появи в главата ми, — ако мога да направя това, тогава какво да направя с пияната ми майка, жената, която отвращава баща ми толкова много, че той не понася да стои в една къща с нея? Която се отрязва на дивана, без да е нахранила седемгодишната си дъщеря? Защото ако това е нормално, нормалното да върви на майната си!

Изкачих се по стълбите, минах край стаята на Грейси и влязох в моята, пуснах високо музиката, махнах демпферите от барабаните, грабнах палките си и свирих, докато ръцете не ме заболяха, главата не ме заболя и съседите не започнаха да тропат по стените. Продължих, музиката тотално ме погълна, нищо освен ритъма на грохота, високи тонове и бас барабани, и синкопирани серии. Когато накрая всеки мой нерв започна да трепти, когато всяка моя клетка туптеше с ритъма, аз спрях и изключих музиката. Тя дори не дойде да ми се развика.