Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Е, трябва да опитам — Аш ме прекъсна и се насочи към изхода, но аз я последвах до асансьора и застанах пред бутона.

Погледът, който ми хвърли, беше наистина плашещ. Аш не беше момиче, което обича да му казват какво да прави.

— Аш, притеснявам се за теб — казах аз и по някаква причина това я изненада, потушавайки леко огъня в очите ѝ.

— Така ли?

— Притеснявам се, че ти… и аз, ние малко откачаме. Опитваме се да открием следи като Шаги и Скуби, а всъщност това може изобщо да не е нищо.

— Аз Шаги ли съм, или Скуби в този сценарий? Защото винаги повече съм се виждала като Велма.

Усмихнах се, харесваше ми чувството ѝ за хумор дори когато беше толкова сериозна.

— Така или иначе, не искам да се прибереш у вас, да се затвориш в стаята си и да се побъркаш, опитвайки се да откриеш смисъл в цял куп неща, които са безсмислени. Знам, че точно сега изглежда невъзможно, невъзможно е, но Най ще се събуди и когато го направи, ти също ще трябва да имаш свой живот.

— Може би — съгласи се Аш. — И ти благодаря, че се безпокоиш за мен… това е мило. Но трябва да го направя. Не мисля, че числата са случайни. Мисля, че това е някакъв шаблон, трябва да е, защото, ако никой не може да го разчете, какъв е смисълът от него, смисълът от целия този изпипан дизайн. Това означава нещо за някого. Мога да го пусна през един софтуер, който си имам вкъщи, дето става за разбиване на пароли. Ще останеш ли с нея?

— Може би мога да ти помогна? — предложих аз.

— Силно се съмнявам в това — отвърна тя, отмести ме от пътя си като ме избута и влезе в асансьора.

Когато си тръгна, се почувствах странно. И не знаех дали е хубаво странно, или лошо странно, така че сигурно щеше да е най-добре въобще да не мисля за това.

Погледнах приятелката си, несъзнаваща всичко, което става около нея.

— Ами — започнах. — Помолих те да говориш… и ти го направи.

21

Беше късно, когато си тръгнах от болницата, и продължавах да очаквам новини от Аш, макар да предположих, че каквото и да прави, явно щеше да отнеме доста време. Трудно ми беше да не мисля за нея, изгубена зад булото от тъмна коса, в преследване на смисъла, и почувствах известна вина. Аз виждах всички тези връзки, аз подхранвах потребността ѝ да открие истината, която може и да не е там. Гледах старата снимка на баща ми във вестника и се чудех дали е замесен. И всеки скрит страх, който ме връхлиташе, изглеждаше толкова възможен.

Вървях към къщи, градът изглеждаше както винаги, останалите хора на улицата минаваха край мен, сякаш не съществувах, както винаги ставаше, а паяжината от заплетени мисли в главата ми приличаше на лош сън, прогонен от дневната светлина. Спрях за малко на моста, вдишвах топлината и газовете от ауспусите на трафика, докато светлините на крановете по Темза сияеха в тъмното и изглеждаха като нови планети, току-що появили се в Слънчевата система.

Време беше да се овладееш, Рижи, заради теб и заради Аш. Заради Най и дори заради Роуз, която, изглежда, се отдръпваше от нас, без никой да знае дали е добре, с каквото и там да се занимава, с когото и да го прави. Проблемът с Роуз беше, че тя бе много по-крехка, отколкото изглеждаше, и понякога, само понякога си мислех, че тя самата настойчиво иска бъде смачкана.

Добре ли си?

Извадих телефона си, изпратих ѝ съобщение и зачаках, но минутите минаваха, а нямаше никакъв признак за отговор. Поне знаеше, че мисля за нея, а това все пак беше нещо. Утре ще се постарая да я намеря, да се уверя, че е добре, защото тя трябваше да знае, че каквото и да се случи, каквото и да прави или казва, винаги може да разчита на мен.

Нямаш друг вариант, когато си толкова влюбен в някого, колкото аз бях в нея.

Когато отворих входната врата, видях мама да седи на масата. Веднага можех да кажа, че е плакала. Останах за миг в коридора, просто стоях там без никаква идея какво да правя.

Тя ме видя и се усмихна.

— Искаш ли чаша чай?

— Ъъъъ, да, благодаря — отговорих, въпреки че беше топло и ми се пиеше нещо като бутилката кола, за която знаех, че е в хладилника. Седнах на масата и пуснах чантата в краката си.

— Какво е станало?

Мама постави чаша пред мен и седна.

— Къде е Грейси? — попитах.

— На чай у приятелка — отвърна мама и отпусна ръцете си на масата. За първи път забелязах, че са груби и сухи.

Бели парченца кожа се лющеха и се белеха от пръстите ѝ и от горната страна на китките ѝ. Ноктите ѝ бяха изгризани до кръв. Ръцете на мама ме караха да я съжалявам.

— Исках да ти благодаря — изрече тя внимателно всяка дума. — За тази сутрин. Че събуди Грейси и ѝ помогна да се преоблече. Държах се ужасно с теб, трябваше да ти благодаря.