Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Тя пое дълбоко въздух, пусна ръката ми и се обърна към мен.

— Така, значи Карли Шийлдс не е имала татуировка, поне не в деня, преди да умре, това беше най-доброто, до което успях да се добера. Имам предвид, че можех да вляза и в доклада ѝ от аутопсията, ако наистина държах, но ми се стори малко нередно.

— Да, лекинко. Но как откри останалите неща? — попитах я.

— Архива на училищния вестник. Имала е състезание по плуване в деня, преди да умре, и е спечелила. Свирела е на арфа на училищния концерт същата вечер. Искам да кажа, предполагам, че е могла да има татуировка някъде, скрита под банския костюм, но ако тези и на Наоми, и на Дани са били на китките им… Мислиш ли, че можем да направим опит да се срещнем с Дани и да я разпитаме?

Тя ми връчи разпечатка на стар брой на местния вестник и дъхът ми спря. На снимката беше баща ми в ролята си на училищен настоятел, който поставяше медал на врата на Карли, застанала в бански костюм. Снимката не беше добра, леко зърниста, а той имаше повече коса. Но определено беше баща ми.

Взирах се в него до мъртвото момиче и нещо зловещо пролази по врата ми отзад. Мамка му, ама че съвпадение!

— Не мисля, че изобщо ще поиска да говори — заявих бавно. Не казах на Аш, че на снимката е баща ми, защото, като го видях там, усетих това като тайна, която още не бива да разкривам. — Но ще се опитам. Ще ѝ пратя покана за следване в Инстаграм и ще ѝ пусна съобщение.

— Окей. Ще влезеш ли да поседиш малко с Най? — гласът на Ашира беше равен, сякаш вече беше изчезнала да търси сестра си, макар самата тя да е точно пред нас. — Отивам да си купя кола, искаш ли?

Кимнах и се подготвих психически, преди да отворя вратата.

Всеки път, когато виждах Най, тя изглеждаше малко подобре. Все още имаше лейкопласт над едното си око, но кожата около него не изглеждаше толкова подута и кървясала. Ако не се вглеждах прекалено и се опитах да изключа тръбите и превръзките, тя щеше да изглежда като заспала.

— Чух песента ти — казах ѝ. — Наистина е добра, Най, версията ти е много по-добра от моята. Иска ми се да знам кога си я записала, кога си направила този странен профил и защо. Не може ли просто да се събудиш и да ни разкажеш всичко, което ти се е случило? Какво ще кажеш за това? Защо не се събудиш и не ни разкажеш всичко, а после нещата пак да си станат нормални. Така както си беше. Откакто си тръгна, имам чувството, че всичко постепенно се разпада. Лио пак се е хванал тотално с Арън, а Роуз… Роуз е просто… и аз не знам. Тя е някъде другаде. Ако се събудиш сега, ще можеш да свириш с нас на концерта следващата седмица, все пак ще е на рождения ти ден. Хайде, Най, просто се събуди и поговори с мен.

Машините продължаваха да пиукат и да бипкат, а тя продължаваше да диша и всичко си остана същото, защото, разбира се, такава им беше задачата. Тя беше упоена. Взех ръката ѝ и се зарадвах да видя, че синините около китката ѝ са избледнели, за разлика от татуировката. Повдигнах ръката ѝ по-високо, за да мога да я разгледам добре. Беше странно красива, с толкова много детайли, че щеше да отнеме часове и часове седене и твърде много болка за момиче, което не харесва татуировките. Може би ще занеса в студиото снимка на татуировката, както предложи Аш. Нямаше да навреди. Извадих телефона си да направя няколко кадъра, но всеки път, когато се опитвах, сянката ми, хвърляна от ярките луминесцентни лампи на тавана, падаше върху татуировката и покриваше всички подробности. Обърнах камерата за селфи, внимателно повдигнах китката ѝ и снимах, избягвайки посоката на светлината.

По дяволите! Беше ясно като бял ден и съвсем очевидно. Изведнъж го видях.

— Какво? — Аш зърна изражението на лицето ми, когато влезе.

— Ето, виж — подадох ѝ телефона си и тя погледна изображението.

— Какво виждаш, Аш?

— Мили боже… — Аш се взираше в снимката, а после и в мен. — Виждам числа, много. Числа и букви, тирета и точки, които се покриват едни други, но са там. Мисля, че може да е някакъв код, Рижи. Искам да кажа, че може да е, може да е почти всичко… и едно от тези неща е код. — Тя ме погледна. — Имам снимки на татуировката в телефона си, така че само ще ги обърна и… Рижи, това е нещо голямо.

— Наистина ли мислиш така?

— Трябва да се прибера вкъщи — каза тя. — Ако е код, мога да започна с опитите да го дешифрирам, това може да е отговорът какво се е случило с нея.

Черните ѝ очи блестяха и горяха, сякаш имаше температура.

— Аш, почакай малко. Трябва да има, не знам, стотици различни знаци в татуировката, дори и повече. Всичко може да е просто случайно — казах аз. — Нечия шега. Дори ако беше код, има милиард различни комбинации на всичките знаци вътре, ще е невъзможно да се извлече смисъл от тях.