Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— За какво си говорите? — Ашира се появи изневиделица.

— Защо се интересуваш? — изтърси Лио, преди да улови погледа ми. — Виж, съжалявам, чу ли? Рижи отново говори глупости.

— Споменахте Карли Шийлдс — отбеляза Ашира. — Момичето, което се хвърлило под автобуса. Това какво общо има с Наоми?

Да не би да е стояла зад ъгъла и ни е подслушвала? Това момиче си го биваше. Харесвах го.

— Нищо всъщност. Просто си мислех за Карли и ми хрумна… ами какво, ако се е забъркала с някого и той я е принудил да го направи?

— Като сериен убиец? — попита ме Аш абсолютно сериозно.

— Не, имам предвид, че тук има нещо друго. Нещо голямо и… невидимо.

— Като илюминатите?

— Кои? — премигнах срещу нея. — Какво разбра за DarkMoon?

— Нищо. Е, разбрах, че профилът ѝ е създаден под друго име, с друг имейл, но адски трудно е да се пробие. Не мога да стигна до него. Но със сигурност пее Наоми. Определено.

Аш извърна поглед и сякаш всички го почувствахме едновременно. Това беше реално, а не игра, не филм. Беше истинско. Мамка му!

— Дани Хевън също е учила в гимназия „Темз“.

— Коя, по дяволите, е Дани Хевън? — попита ме Аш.

— Едно момиче, с което се запознах. Помислих си, че не е нищо особено, че главата ми играе номера, но тя имаше подобна татуировка като Най. Трябва да кажем на полицията — заявих.

— Майната му — добави Лио. — Вие двамата сте се омотали в съвпадения. Ако кажете това на някой друг, ще ви сметнат за ненормални. Зарежете го. Подобре се съсредоточете върху оздравяването на Най, а? И върху концерта.

Погледнах към Аш и тя ми отвърна с леко поклащане на глава.

— Може би — казах аз. — Да, може би, прав си. Може би си въобразявам всичко това.

— Ще дойдете ли в болницата тази вечер? — Аш ни погледна и двамата. — Моля ви.

— Да, със сигурност ще бъдем там — отговорих и за себе се, и за Лио, без да се замисля.

— Благодаря. И Рижи? — Тя се беше отдалечила на няколко крачки и Лио врътна очи. Свих рамене и я последвах, заставайки така, че да прошепне в ухото ми. — Карли Шийлдс. Дани Хевън. Ще видя какво мога да намеря за тях. Вярвам ти. Доскоро.

Наблюдавах я как се отдалечава, и се питах дали е добре, или зле най-откаченото момиче в Лондон да вярва в теб.

— Не съм сигурен дали ще дойда тази вечер. — Лио изникна зад мен. — Арън иска да съм наоколо.

— Лио, не прави каквото той те кара. Не прецаквай собствения си живот заради него.

— Той е моя кръв, бро — бурно реагира Лио.

— Добре — казах и изведнъж усетих умора. — Животът си е твой, каквото там остава от него.

— Майната ти — отвърна той.

Вдигнах среден пръст, докато влизах вътре и извиках през рамо:

— Хей, ще попиташ ли Арън за Карли Шийлдс?

— Не — отговори Лио. — Той я харесваше, така и не го преживя. Няма да стигам дотам. Ако искате да си развивате цялата тази конспиративна теория, правете си го сами.

Беше прав, това си беше налудничава конспиративна теория и ако се изречеше на глас, никой нямаше да повярва. И все пак… Не, не можех да оставя всичко така и да се преструвам, че нещата са наред. Нищо не беше наред.

Когато се върнах в клас, осъзнах, че Роуз отново не се е мяркала пред очите ми цял ден.

И, човече, наистина ми липсваше.

20

Докато вратите на асансьора бавно се плъзгаха, острата миризма на отделението ме удари в носа и аз се оказах лице в лице с Макс и Джаки. И двамата плачеха.

— Какво е станало? — попитах аз. — Тя не е… нали?

— Не. — Джаки се опита да се усмихне, но вместо това се разрида: — Не, съкровище. Просто не се подобрява толкова бързо, колкото искат. За нея не е добре да остава така толкова дълго и… просто ни идва твърде много. Съжалявам, не се притеснявай. Всичко ще се оправи, обещавам ти.

Тя отново заплака и ме прегърна, а аз стоях там дълго време, докато се успокои.

— Аш няма да се прибира вкъщи, не иска да я оставя сама. Ще я наблюдаваш ли вместо мен?

— Разбира се, ще го направя — отвърнах.

Щях да кажа всичко, за да я накарам да се почувства подобре, но това обещание лесно щях да спазя.

Тя ме целуна по челото и вместо да се отдръпна, аз се отпуснах до нея за миг. Майчинска прегръдка, липсваше ми това усещане.

Отстъпих крачка назад и положих всички усилия да им се усмихна успокояващо, докато влизаха в асансьора. Ашира стоеше пред стаята на Най, с глава, притисната към прозореца.

— Здрасти — застанах до нея.

— Здрасти — отвърна тя.

Стояхме там, загледани в стаята към това красиво, изпълнено с живот момиче, което познавахме толкова добре, попаднало в капана на анабиозата, и не бях в състояние да измисля или да кажа нещо, с което да направя положението по-поносимо. Направих това, което по някакъв начин почувствах, че ще е правилно. Протегнах ръка, хванах нейната и я задържах. Ашира не помръдна, не каза нищо. Единственото, което направи, е да стисне пръстите ми за кратко.