Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Тате пак ли е излязъл за работа рано? — попитах аз и тя се вгледа в мен, застанала на вратата, косата ѝ стърчеше във всички посоки, гримът от вчера се беше размазал по лицето ѝ. — Понякога се чудя дали не се е изнесъл и е пропуснал да си направи труда да ни уведоми.

Наградата ми беше да видя как лицето ѝ се сгърчва въпреки съпротивата ѝ. Да видя как кръвясалите ѝ очи се изпълват със сълзи, а устата ѝ се свива в тънка, нещастна линия. Това мога да ѝ призная на мама, поне не позволяваше Грейси да я види нещастна и ядосана. Поне докато е трезвена.

— Хайде — каза тя на Грейси. — Иди да се обуеш.

Изчаках Грейси да се скрие от поглед, преди да кажа нещо.

— Снощи беше заспала с униформата си.

— Зная — отвърна мама. — Искаше да спи с нея и си помислих, че няма нищо лошо в това, тя е просто малко момиченце.

— Мамо, знаеш, че това не е вярно. Не можеш да продължаваш да се преструващ, че всичко е наред, не е честно спрямо нея.

— А какво те кара да мислиш, че нещо не е наред? — попита тя, а очите ѝ се разшириха от гняв.

— Защото много преди Грейси дори да е яла, ти си се отрязала на дивана — казах аз. — Нещата не са наред, мамо, те са…

Не намерих начин да завърша изречението.

Тя бутна вратата да се затвори.

— Не мислиш ли, че животът ми е достатъчно труден в момента, докато се опитвам да поддържам къщата в нормално състояние, докато баща ти се мотае наоколо с пачаврите си и се връща само да се преоблече. Да се опитвам да предпазя Грейси от всички тези унизителни безсмислици… — Тя посочи към мен. Аз бях унизителната безсмислица. — И без тебе, тебе, дето се опитваш да ми кажеш, че съм лоша майка? Харесва ти или не, съкровище, само тази си имаш. И докато живееш под моя покрив, ще е подобре да ми покажеш малко уважение.

Показалецът ѝ си беше проправил път към лицето ми като ядосано, пронизващо оръжие. Може би за милисекунда се изкуших да посегна, да хвана ръката ѝ и да кажа. „Мамо, моля те, обичам те и ми липсваш, толкова се притеснявам за теб и от това, което си причиняваш, самотно ми е и се страхувам, и имам нужда от теб. Моля те, позволи ми да ти помогна. Моля те, помогни ми“. Защото това е, което исках да кажа, това беше изречението, което започнах и не успях да завърша. А вместо това избухнаха искри, обхвана ме ярост и не любов изпитах към нея, а омраза.

— Не мисля, че можеш да го наричаш свой покрив, след като не правиш абсолютно нищо в къщата, освен да изпиваш парите на тате и да пренебрегваш децата си — казах аз и минах покрай нея. — Изглеждаш отвратително, миришеш гадно. Всички знаят, че пиеш, всички на тази улица, всички в моето училище, всички в училището на Грейси и не е чудно, че тате не иска да те доближи. Аз ще заведа днес Грейси на училище. За бога, вземи си душ и се увери, че не вониш от всички пори, когато я прибираш след часовете.

Спуснах се по стълбите, грабвайки първо моята раница, после тази на Грейси, избутах я на улицата и после затръшнах вратата след себе си. Някак си знаех, че горе на стълбите, зад заключената врата на банята, мама плаче.

И ми стана адски гадно, но и тя беше виновна за това.

19

— Здрасти, Лио!

Видях го отпред на опашката за обяд. Ако се буташ, лесно може да отнесеш някой юмрук, но трябваше да говоря с него за телефона, който намерих. За DarkMoon. Трябваше да разбера дали не крие нещо за Наоми. Аш ме предупреди да не казвам на никого, в случай че се окажеше празна работа, но трябваше да знам.

— Лио, ще идваш ли на репетиция?

— Да, ще съм там след десет минути — отговори Лио, сочейки с глава към Каша, популярно момиче, апетитни извивки, страшна мацка. — Сега съм малко зает, Рижи.

Но нямаше време да оставя Лио да забие следващото си завоевание, особено след като знаех, че Каша не е момичето, с което той иска да бъде. — Лио, трябва да поговорим. Важно е. Наистина.

— Мамка му. — Лио се обърна към Каша и се наведе по-близо. — Ще те настигна по-късно, сладка, става ли?

Каша му хвърли самодоволна усмивка, тип „може би, може би не“.

— Сериозно, Рижи — Лио ме погледна, докато излизахме от столовата, — беше ми в кърпа вързана.

— Това е по-важно.

— Е, какво?

Изчаках да излезем от основната сграда, на ъгъла, запазен за онези, които искаха да се целуват или да пушат, или и двете.

Извадих нокиата от джоба си и му я подадох.

— Мамка му! — поклати той глава.

— За какво е, Лио? — попитах аз. — Защото е странно момче на твоята възраст да носи „работен“ телефон. И защо вътре е номерът на Най? Има ли нещо между вас двамата? Знаеш ли къде е била през цялото това време?