Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Понякога наистина се чудя кога този растеж, избухнал и обхванал всички останали, ще стигне и до мен.

— Леко зловещо — казах аз с усмивка.

В края на краищата тук не бях приятелчето Рижи, а личност с остроумие и смелост, която е звезда в собствения си живот.

— Да, съжалявам, така се получи, нали? — засмя се тя, мисли си, че съм от забавните.

Докосна косата и шията си и аз проследих следата, която пръстите ѝ оставиха. Наистина ли това красиво момиче флиртуваше с мен? Няма начин.

— Просто забелязах, че си нямаш компания и никой не се присъедини към теб цяла вечер — говореше и не спираше да се усмихва. — А с моите приятели ти хвърляхме по някое око и даже малко завиждаме. Трябва си смелост да нямаш потребност от други хора.

— Може би просто нямам приятели — усмихнах се и мамка му, аз флиртувах с това момиче, изведнъж се оказах легенда.

Ако тя се обърне сега и изчезне, щеше да е без значение и точно това беше вълнуващото, тръпката да можеш да предизвикаш късмета си и да видиш колко далеч може да те отведе.

— Обзалагам се, че имаш много приятели — отговори тя. — Обзалагам се, че се радваш на популярност. Харесва ми как изглеждаш. — Ръката ѝ леко докосна моята, тя се приближи една крачка, парфюмът ѝ беше сладък, като ванилия. — Знаеш ли, отиваме в едно клубче. Искаш ли да дойдеш?

— Не мога — отвърнах аз и със следващите си думи провалих по неизвестна ми причина всичките си шансове. — Утре съм на училище.

Рижи, ти си шибано страхливо мекотело.

— По дяволите, още ходиш на училище? — Очите ѝ се разшириха, устата ѝ оформи едно голямо „О“. — Мили боже, на колко години си?

— Шестнайсет. — Свих рамене. — Съжалявам!

— Мамка му, а изглеждаш толкова готино.

Тя поклати глава, но продължи да се усмихва, после грабна телефона от ръката ми.

— Хайде, да си направим селфи. — Гледах стъписано на изображението ми с това момиче, сложило ръка около рамото ми, когато светкавицата угасна, запечатвайки образа в дъното на очите ми. — Ами добре, ще те оставя да се прибереш вкъщи и да си лягаш, защото си на училище, но ето нещичко, което да ти напомня за мен.

Следващото нещо, което си спомням, беше как устата ѝ се притисна до моята само за секунда, може би три. Усетих как залепнах за бляскавите ѝ устни, дъхът ѝ беше с вкус на сладко вино, докато тя се отдръпваше, накланяйки глава на една страна, за да ме погледне още веднъж.

— Ела да ме видиш след няколко години — каза тя.

Когато ръката ѝ се плъзна от моята, видях татуировката от вътрешната страна на китката ѝ. Почти същата като на Наоми, но този път оформена като триъгълник.

— Чакай. — Хванах я за ръката и тя ми се усмихна.

— Промени ли си решението, сладур?

— Просто се чудех откъде имаш тази готина татуировка?

Пръстите на другата ѝ ръка веднага покриха китката, тя се намръщи и се отдръпна от мен.

— Не е готина, беше грешка, голяма грешка.

— Но откъде я имаш? Работата е там, че моя приятелка, тя има подобна и аз се чу…

Очите ѝ се разшириха и тя се огледа наоколо, преди да доближи лице до моето. Този път нямаше нищо секси в действието, внезапно тя се ядоса… и се уплаши.

— Кажи на приятелката си да бяга — изсъска тя. — Кажи ѝ да изчезва възможно най-далече и най-бързо, и се надявам, че ще им писне да я търсят. Кажи ѝ да бяга.

Тя се промъкна през тълпата, преди да успея да я попитам какво има предвид, за какво говори.

Да бяга от какво?

Вкъщи не светеше, когато се прибрах. Промъкнах се през вратата и едва сдържах енергията, която бушуваше и напираше от всеки мускул.

Част от мен жужеше и звънеше от напрежение, силна и непобедима, и можех да видя времето напред, след няколко години, когато всичко щеше да е наред и на точното място и аз щях да бъда там, където трябва да съм, и ще бъда човекът, който трябва да бъда. Като сън или като надникване в бъдещето, само за секунда, но нямаше значение, защото дори секунда ми беше достатъчна, за да почувствам… надеждата отново. Дори не осъзнавах, че вече не се чувствам по този начин, докато усещането не се появи пак. А другата половина от мен беше — сериозно, какво става, дявол го взел?

Какви бяха шансовете да срещна някого с татуировка като на Най? Какво имаше предвид тя, като каза „да бяга“? Въпросите ме връхлетяха, всеки крещеше за отговор и ми докараха главоболие. Прогоних ги. Просто ми се привиждаха връзки с татуировката на Наоми там, където ги нямаше. Правех от мухата слон, изсмуквах разни историйки от пръстите си. И нищо чудно, че я изплаших така, стана толкова напрегната. В крайна сметка аз действам така на хората. Поне според Роуз.