Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Мислех си за номера на Наоми в „работния“ телефон на Лио. Има ли някакъв начин той да е бил тази тайна любов? Нищо от това не изглеждаше възможно. Но пък и нищо вече не изглеждаше невъзможно. Държах го пъхнат в джоба си и не казах нищо на Аш. Трябваше аз да го попитам.

— Права си — казах.

— Значи ще дойдеш с мен за татуировката? Може да идем и сега.

— Може, просто… — Погледнах през рамо, търсейки из тълпите.

— Мислех, че си с мен в това — каза тя настоятелно, застанала малко по-близо до мен, отколкото ми беше спокойно. — Нуждая се от теб.

Начинът, по който ме гледаше, ми се стори доста страшен, сякаш си мислеше, че мога да разплета това вместо нея, но аз бях последният човек за тази работа. И въпреки това исках да опитам.

— Утре ще се чупим след почивката и ще отидем, става ли?

Аш кимна, без желание.

— Ще ходиш ли в болницата днес?

— Сигурно по-късно, имам да свърша нещо…

Аш не си направи труда да чуе края на изречението ми, отдалечи се бързо, със слушалки на ушите, преди да довърша думите си.

Това, което не можех да ѝ кажа, е колко идиотски се чувствам да стърча тук в очакване Роуз да се появи, защото цял ден не сме се засичали.

И ми липсваше.

Роуз почти ме подмина, скрита в тълпата, когато я видях.

— Ой, шматко! — извиках и тя спря, раменете ѝ се смъкнаха.

Да не би да се опитваше да се промъкне покрай мен?

— О, здрасти — едва махна Роуз, сложила ръка на кръста си.

— Прибираш ли се?

Не беше въпрос, който обикновено ѝ задавах. Обикновено просто се прибирахме.

— Да, предполагам.

— Къде беше на обяд? Концертът е само след няколко дни, знаеш, и изведнъж половината група потъна вдън земята. Важно е. Това е за Най, а господин Смит вложи много в това. Не искам да го подвеждаме.

— Знам. — Роуз спря за миг. — Знам, че е за Най. Не е като да не ми пука, Рижи.

— Извинявай. — Изведнъж почувствах пълно изтощение, адска умора. — Просто искам да се получи добре. Заради всички нас.

— Знам, съжалявам. — Роуз не изглеждаше или не звучеше като да съжалява, а сякаш по-скоро искаше да остане сама, което беше толкова нетипично за Роуз, направо плашещо. — Но наистина знам какво правя, нямам кой знае колко нужда от репетиции като вас, момчета. Ти и Лио трябва да въведете и да подготвите малкия как-му-беше-името.

— Лекридж — казах, с усещането, че хлапето заслужава поне да използваме името му.

— Да, той. — Роуз се размърда, като че ли трябваше да е някъде другаде.

— Та, къде беше?

— Наоколо — каза тя.

Днес беше топло и коженото ѝ палто стоеше преметнато през рамо, слънчевите ѝ очила бяха спуснати на носа. Внезапен гняв си проправи път през гърдите ми и положих всички усилия да го потисна. Запази спокойствие, не я стряскай.

— С онова момче, което ти прати съобщение? Маз ли беше?

— За бога, Рижи, кротко. Искам да кажа, приятели сме и така нататък, но не е нужно да споделям с теб всичко, което правя. Знаеш, понякога ми идваш в повече.

Думите ѝ бяха толкова неочаквани, че ме изненадаха тотално и за миг ме стъписаха. Тя никога не ми беше говорила по този начин преди и ме заболя, наистина ме заболя. Тъпи, шибани сълзи изпълниха очите ми, а не исках да ме вижда така, затова не отговорих, просто забавих ход, докато тя продължи напред, оставяйки ме назад да мигам в недоумение, и просто почувствах адско разочарование. Другите деца наоколо се престориха, че не са забелязали, свеждайки очи и бутайки се едно друго, докато ни задминаваха. Спрях малко преди моста, погледнах надолу към тъмната вода и си спомних онзи сън.

— По дяволите, съжалявам. — Роуз се върна. Говореше с усмивка и през смях, и с онова изражение „пак прецаках работата“ на лицето си.

— Всичко е наред — отвърнах несигурно и леко засрамено.

— Ами хайде тогава. — Тя направи няколко крачки и погледна назад към мен.

Не зная защо не помръднах, не тръгнах, не я последвах, както обикновено правех, а след това думите сами излязоха от устата ми.

— Какво имаше предвид? — попитах, въпреки че не исках.

— Какво имаш предвид под какво имам предвид? — въздъхна Роуз, знаеше какво имам предвид.

— Че понякога ти идвам в повече?

Роуз извърна глава назад, сви рамо с раздразнение.

— Нямах предвид нищо, просто… Просто искам нещо, което е лично, разбираш ли? Нещо, което да не трябва да споделям с теб и Лио.

— Добре — казах. — Само, че…

— Какво?

Тя се приближи към мен.

— Ами, просто ми кажи за това момче, не всичко. Просто нещо.

— Защо ти е, мръсниче?