Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Не! — Очите на Лио проблеснаха. — Казвам, тя трябва да разбере, че сега, когато той се върна, всичко ще е по-различно. Трябва да разбере това, или… кофти за всички ни.

— Мисля, че тя просто се притеснява за теб…

— Абе това е ясно! — Лио се отлепи рязко от стената и тръгна да се отдалечава. — Но аре, няма нужда, аз мога да се грижа за себе си. Виж, съжалявам, Рижи, не ми е много до репетиция днес.

— Лио, чакай! — Хванах го за ръката.

Докато се дърпаше, един телефон се подаде от разтворилия се джоб и се изтърколи на настилката, но той не забеляза и се отправи ядосан към училище.

— Какво, по дяволите?

Вдигнах го — смотана малка нокиа. Екранът беше счупен, но още работеше. Познавах Лио, знаех, че обича своя айфон и всичките си джаджи, така че за какво му беше това допотопно нещо? Хората ползват такива телефони само ако хубавият им телефон се е прецакал и не могат да си позволят да го заменят, или ако са се забъркали в нещо.

„Работен“ телефон, така ги наричаха по телевизията. Стар телефон, с обикновена SIM карта, с който можеш да сключиш съмнителна сделка или да го ползваш за тайни любовни истории, и никой не може да го свърже с теб. Единствената причина, която виждах Лио да има тази нокиа, беше свързана с Арън, но Арън беше излязъл от затвора съвсем скоро, а телефонът изглеждаше доста потрошен. Отключих го и кликнах на менюто: нямаше съобщения, никакви записи на обаждания. Отидох в списъка с контакти, десет телефонни номера, това беше всичко, но един ми се наби на очи, защото завършваше на 887.

Извадих моя телефон, кликнах върху един номер и ги сравних. Същите.

Защо Лио ще има номера на Наоми в „работния“ си телефон?

Изстрелях се от клас на секундата, като изскочих иззад чина още при първата металическа нота на звънеца, и заех позиция при вратата, откъдето знаех, че винаги си тръгва.

За кратко всичко беше тихо и спокойно.

Тогава сградата изригна с лавинообразен рояк на живота, отчаян да се махне оттам. Купища деца минаваха, викайки, говорейки, пеейки, биейки се. Някои от тях познавах, други — не, но нито едно от тях не беше Роуз.

Ашира мина покрай мен, навела глава, със слушалки, изражението на лицето ѝ беше предпазливо неутрално. И после, в последния миг тя ми хвърли поглед, накланяйки глава, в посока зад старата градинска барака, където пазачът държеше нещата си.

— Е, за какво става въпрос? — попитах, докато тя сваляше слушалките си.

— Нищо от Туитър — каза тя. — 238 споделяния и тц. Нищо, което някой да е видял.

— Мамка му, и сега какво?

— Ами, ти имаш татуировки, нали?

— Откъде, по дяволите, зн…

Да му се не види, спомних си, че ги снимах скоро, след като ги направих. Аш е влизала и в облака на моите устройства.

— След като тя изчезна, просто трябваше да проверя дали някой от вас тримата не знае нещо, ей така, да знам — каза го така небрежно, все едно просто е преглеждала моя Инстаграм.

— Аш, това е толкова гадно и нередно. Разбираш го, нали? Просто защото можеш да направиш тези идиотщини, не означава, че трябва. Може да нараниш хора, истински хора. Можеш да си навлечеш истински неприятности. Разбираш, нали?

Аш просто премигна и видях, че тя наистина не си дава сметка за това. Или това, или просто не ѝ пукаше.

— Харесват ми татуировките ти — каза тя, отмествайки очи от моите. — Отиват ти.

— Аз… ами… благодаря, предполагам.

Това момиче непрекъснато ме поставяше в неловко положение.

— Както и да е, търсенето в Туитър е твърде на случаен принцип, трябват ни експерти. И тогава ми хрумна — може да отидем там, където са направени твоите, ще е все някакво начало. Може би те ще познаят стила, може би ще дадат някаква следа. Какво ще кажеш?

Тя се усмихна и беше почти сладка, обещаваща усмивка и същевременно някакво сбъркано, роботско застинало хилене.

— Добре — отвърнах. — Разбира се, каквото и да си намислила, вероятно вече знаеш адреса им, така че…

— Но трябва да дойдеш с мен — каза Аш.

— Защо?

— Защото не харесвам хората.

— Без майтап? — заявих аз.

— Искам да кажа, ти си си окей. — Тя сви рамене.

— И при мен е така. — Свих рамене. — Аш… — поколебах се. — Помисли ли малко и върху вероятността тя да е избягала с момче?

— Да — отговори Аш.

— И?

— Ами ако беше влюбена в някой, който, да предположим, я е обичал толкова много, че тя да му посвети песни, то къде е той сега? Тя е в шибана кома, къде е нейният Ромео? Ако е било момче, читаво, мило момче, което я обича, щеше да я доведе вкъщи. Но той не го направи. Който и да е бил, я е държал далеч от семейството ѝ. И сега? Къде е той сега?