Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Роуз се поколеба, сведе за миг очи и аз прекосих стаята и отидох при нея, нямах намерение да го правя. Исках да остана там, където бях, страхувах се да не я притискам, но когато я погледнах как седи там, изглеждаше толкова млада, като малко дете. Малки деца, каквито все още бяхме, когато никой не ни гледаше. И знаех, че се нуждае от някой, който да я държи за ръка.

— Имах му доверие — прошепна тя, ръката стискаше моята толкова силно, че кокалчетата ѝ изпъкнаха, бели и сковани. — След това не помня почти нищо, само някакви откъслеци. Лица, вперени над моето, светлините изчезват. Болка. Смях.

— О, Роуз, не знам какво да кажа… — И да ме е чула, не даде знак, просто продължи да говори.

— Събудих се, беше ми студено. И ме болеше — каза тя. — Беше ми студено, защото бях гола, а ме болеше, защото… защото ме бяха изнасилили. Не знам кой е бил или колко са били. Не знам кой е бил там, кой е гледал и дали са правили снимки. И не знаех какво да правя, така че се изправих, намерих дрехите си и ги облякох. И се прибрах вкъщи. Татко го нямаше цяла нощ, дори не забеляза, че не съм си била вкъщи. Изкъпах се. Мислех си, ами, случило се е, сега просто трябва да го преодолея и да продължа. Мислех си, че мога да го направя. В крайна сметка не можех дори да си спомня какво се е случило. Мислех си, че всичко ще е наред. Мислех си, че сигурно е като да скъсаш с някого или да направиш нещо смущаващо или глупаво. Наистина си мислех, че ще е така.

— На никого ли не каза? — попитах я, а тя поклати глава.

— Нямаше на кого да кажа как се чувствам. Беше преди групата, преди да имам теб, Лио и Най, просто нямаше никой, с когото да поговоря. Не татко. Не шибаната Аманда. Мама вече я нямаше. Всичко беше различно и накъдето и да погледнех, изпитвах страх. Хората изглеждаха по-различно, изглеждаха по-зли, звучаха по-силно. Всеки шум, като виковете в коридора или врящият чайник, ме караше да подскачам. Изведнъж заживях в постоянен ужас, очаквах нещо страшно да се случи. А Мартин, видях го в училище и той мина покрай мен, сякаш изобщо не се познаваме. Виждах го в междучасията, мотаеше се с приятелите си и понякога гледаха към мен и разбирах, че говорят за мен, и осъзнах… осъзнах, че не знам кой от тях…

Роуз спря да говори, тялото ѝ се тресеше и трепереше. Наведе се, с глава между коленете си. Ръката ми беше на гърба ѝ, чаках, докато дишането ѝ се възстанови, докато отново може да говори.

— Не казах нищо на никого, не можех да го понеса. Мислех си, че ако го затворя някъде, то ще изчезне. Мартин завърши и напусна в края на същата година, приятелите му също. Така че всеки ден аз просто навличах малко повече броня, разбираш ли? Слой подир слой, докато не се почувствах отново в безопасност. Това е, което реших да направя, реших да бъда този човек, човекът, който съм сега. Но проблемът е… понякога се чувствам толкова уплашена. Сякаш всичко е добре, даже хубаво, като тази вечер с теб, а после изведнъж от нищото ме връхлита това чувство на… на ужас. И искам да крещя, да избягам и да се скрия, но няма от какво да се скрия, няма къде да се скрия. Защото всички страшни неща са в главата ми. Просто искам да изчезне. Защо не изчезва, Рижи?

— Не зная — казах аз, — не зная.

Останахме така в стаята ѝ, без да говорим, почти не помръдвахме, докато светлините, запалени в къщите на отсрещната страна на улицата, не угаснаха отново, а бащата на Роуз почука на вратата и каза: „Време е да се прибираш вкъщи, Рижи!“.

— Мога да остана — предложих веднага. — Ще спя на пода.

— Не, подобре си върви. — Роуз най-сетне пусна ръката ми. — Радвам се, че ти казах това, Рижи. Ти си първият ми истински приятел, откакто мама почина.

След онази нощ, ако преди подлагах на съмнение нещо, което Роуз е казала или направила, никога повече не го направих. Защото сега знаех, че всичко, което прави и казва, има смисъл за мен, какъвто едва ли би имало за някой друг. Хората приемаха, че тя е уверена, знае цената си, жадува да е център на внимание, да е човек, който винаги иска да е в светлината на прожекторите, хората да я гледат и да я слушат.

Но истината беше, че Роуз искаше да е обляна в светлина, защото се страхуваше от тъмнината.

Искаше хората да я гледат, защото се страхуваше да бъде сама.

Искаше хората да я харесват, защото понякога, дълбоко в себе си, тя наистина се мразеше.

И затова никога няма да мога да се влюбя в Роуз.

И затова онзи поглед на лицето ѝ, когато ме излъга за съобщението днес, ме накара да изпитам страх за нея. Роуз нямаше да понесе да бъде наранена отново.