Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

16

Лио беше ядосан. Видях го от другата страна на бетонната площадка, беше се опрял на стената, със скръстени ръце, лицето му беше напрегнато като свит юмрук. И беше сам, което си беше рядкост за Лио, обикновено в междучасията и обедната почивка той беше заобиколен от хора, които просто искаха да се помотаят с него, защото да си близо до него те караше да се чувстваш значим. Ако е успял да се отърве от тях, значи са се стреснали от нещо, което той е казал или направил, както например по времето, когато Лио беше известен най-вече като страшилище.

Трябваше да започнем репетиция преди пет минути, концертът за Наоми беше само след няколко дни, но само Лекридж и аз се появихме, а господин Смит пристигна веднага след нас с кутия понички и опаковка с кенчета кола.

— Къде са всички? — попита ме той. — Мислех само да се появя и да ги оставя да хапнете, да се подкрепите. Концертът наближава все пак.

— Не знам… — погледнах към Лекридж, който сви рамене.

— Ще отида да ги намеря — продължих аз. — Ще им кажа, че ги чакате.

— Не, не. — Господин Смит изглеждаше раздразнен. — Имам заседание по обяд, не мога да чакам, но Рижи, кажи ми, че нещата са под контрол. Вложих много усилия този концерт да се състои и да го направите. Няма да ме подведете, нали?

— Не, господине. Не, разбира се, че няма.

Той ми връчи кутията с понички.

— Гледайте да не го направите — отвърна той. — Разчитам на теб.

— Какво, по дяволите, им става на всички? — казах аз веднага щом той излезе от стаята. — Не разбират ли, че всеки път, когато не се държим заедно, всичко се плъзга все по-близо към ръба?

— Аз съм тук — заяви Лекридж, като вдигна ръка, сякаш беше в час.

— Да — отговорих. — Е, не ходи никъде, ще отида да видя мога ли да ги намеря.

— Рижи! — извика той, когато стигнах до вратата.

— Какво?

— Може ли да си взема една поничка?

— Какво става? — попитах Лио, когато се приближих до него. Той ме видя и наведе глава като малко дете, заловено как прави някоя пакост. — Лио, разполагаме максимум с трийсет минути обедна, за да репетираме, и от нея почти нищо не остана, а концертът наближава, Смит е бесен, а Лекридж не е готов! Какво ти става?

— Нищо — сви рамене Лио и начинът, по който изплю тази единствена дума, ми напомни нещо, случило се сякаш преди цял един живот, когато той беше голямото страшно момче от моя випуск, с което дори в мечтите си не си представях, че ще говоря, какво остава пък толкова смело както сега.

— Не ми минавай с този номер — казах. — Това съм аз, Лио. Твоят приятел Рижи. Кажи ми какво стана, по дяволите! Защо не дойде в болницата снощи?

— Отидох, но беше късно. Не ме пуснаха в нейното отделение. Така че постоях малко навън. Беше подобре, отколкото да се прибера вкъщи.

— Чакай, какво? — Не беше ядосан, беше тъжен. Лио странеше от антуража си, защото беше тъжен. — Пич, какво е станало?

— Арън се прибра снощи, по-рано, отколкото си мислехме. Мамка му, това беше шибан студен душ. Мама се разстрои, той се ядоса. — Лицето му беше стегнато. — Беше кофти, но както казах, като стигнах до болницата, не можах да вляза. А не исках да се прибирам вкъщи. Мамка му.

— Ясно.

Понечих да кажа нещо, да покажа съпричастност по някакъв начин, но не успях, защото тази част, където твоят брат престъпник излиза от затвора, е частта, където моето разбиране за живота и това на Лио се разминаваха. И той, и аз бяхме на шестнайсет, обичахме една и съща музика, харесвахме едни и същи филми, можехме да говорим глупости за почти всичко по цял ден и да замълчим, когато някое момиче, което харесваме, минава покрай нас, но никога не ми се е налагало да преживея това, което Лио е преживял с Арън.

— И значи…

— И значи, мама побесня, както и знаех, че ще стане. Нахвърли се срещу него, каза му, че докато живее под нейния покрив, ще живее по нейните правила, и разни такива щуротии. — Лио поклати глава. — Опитах се да ѝ кажа просто да зареже тази работа. Да го остави да се оправя, но му беше набрала и каза, че не можел да се върне тук и да ме въвлича в аферите си.

Той наведе глава и потри ръце в лицето си.

— Арън избухна. Потроши жилището. Изпочупи нещата ѝ, каза ѝ подобре да не говори с него, ако не иска да…

— Мамка му — казах. В сравнение с това репетицията на групата изглеждаше толкова маловажно нещо.

— Мама му се нахвърли в мига, когато той прекрачи вратата — добави Лио.

— Значи вината е на майка ти? — казах аз, мислейки за майката на Лио и за начина, по който се преструва на строга, но как не може да спре да се усмихва, докато го гледа как свири, и как ще му направи любимия му чай, когато види, че е потиснат.