Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Роуз отново тръгна и се опитах да вложа всички усилия да остана на място и да я зарежа да си върви, да се отдалечи и изчезне сред автобусите и колите, но не можах. Дори леко се затичах, за да я настигна.

Понякога така се мразя.

— Защото не искам да си навлечеш нещо, с което не можеш да се справиш — отвърнах. — Едно е да се напиеш в парка, друго е да се окажеш на задната седалка на полицейската кола. Или да се чупиш от училище с неизвестно кого.

— Уф, Рижи, на това му викат да си тийнейджър — въздъхна Роуз.

— Но не е точно така, нали? — казах. — Кой друг е бил арестуван тази седмица? Или е пушил трева в килера с канцеларските, или нещо друго? Виж, ти си преживяла някои наистина кофти неща, Роуз и…

Тя ми хвърли онзи стоманен поглед, който ми затвори устата.

— О, бедната, повредена, малка аз, не мога да се справя с живота и сега излизам от релсите. Да имаше само един рицар в блестящи доспехи да ме спаси! Това ли си мислиш? — Тя поклати глава. — Само дето това няма да си ти, Рижи, не си рицар в блестящи доспехи, ти си просто един от смотаняците и дължиш популярността си на мен и Лио. Мислиш си, че ме познаваш, но не е така. Ти изобщо нищо не знаеш за мен и честно казано, започвам леко да се отегчавам от глупостите ти. Как смееш да ми казваш как да си живея живота, след като нямаш представа как да живееш своя?

Сякаш гледах чужд човек, нямаше нищо познато в изражението ѝ, а по-скоро нещо ново, нещо, което сега виждах за първи път, дори и от онзи първи ден, когато бяхме събрани и ни казаха да сформираме група, независимо дали ни харесва или не.

Презрение.

За пръв път Роуз ме гледаше с пренебрежение. Какво беше станало с нея? Защо сега?

— Роуз — направих крачка към нея, — не искам да се карам с теб по въпроса, просто разбери, че се притеснявам за теб. Защото ме интересува и ме е грижа.

— Знам. — Изражението на Роуз се смекчи, но само за малко. — Само дето преди да започнеш да се притесняваш за мен, Рижи, може би трябва да се погледнеш в огледалото, а? Имаш си своите собствени проблеми, сладур.

Тръгнахме отново, но беше различно, сякаш цялата лекота и комфорт помежду ни се бяха обърнали на търкания и трудности. Не вървяхме заедно както обикновено. Беше ме страх да погледна към водата, докато крачехме по моста, страхувах се по някакъв начин реката да не ме призове като в кошмара ми.

„Ватерло Роуд“ преминаваше в странични градски улици, след това в булеварди в предградията и най-накрая в ъгъл на улица „Албион“, моята улица. Спрях на ъгъла към къщи за обичайното за нас продължително сбогуване, но вместо това Роуз ми отправи една вяла усмивка.

— Ще се видим утре! — Тя сви рамене.

— Репетиция по обяд, нали? — извиках след нея и се почувствах малко окаяно, когато тя не отговори.

Докато вървях по пътя към входна ми врата, си казах, че нищо от това не е от значение, просто едно от онези неща, малко отклонение в нашето приятелство. Или може би нещо повече, може би това са вълните от случилото се с Наоми, които бавно се разширяват в изчезващи пръстени. А те все още са достатъчно силни, за да разклатят и наклонят всичко, направило от нас четиримата това, което сме или което бяхме. Казах си, че утре всичко ще бъде както преди, но когато стигнах до входната врата, някак си знаех, че не е вярно.

Стоях пред нащърбената, боядисана в зелено врата, с ключ, насочен към ключалката, и знаех само едно — че не искам да вляза. Колата на тате я нямаше паркирана на пътя, отново. Чувах как радиото свири твърде силно във всекидневната, а някъде вътре Грейси сигурно си прави свой собствен малък балон, за да се изолира от всичко. Знаех какво трябва да направя, трябваше да вляза и да видя малката си сестричка и да прекарвам повече време с нея, да ѝ дам някаква нормалност, но какво, ако не мога, ако не съм от нормалните?

Ако вляза сега, мама все още щеше да е трезвена, може би дори в състояние да ме погледне, може би ще ме погледне както преди, когато бях на възрастта на Грейси, с онази нежна усмивки и големи очи, сякаш всичко, което правя и казвам, е някакво чудо. Или може би в мига, в който спре поглед на мен, изражението ѝ ще се вкисне, очите ѝ ще потъмнеят и каквото и да е това там, срещу което не може да се изправи трезвена, щеше да се окаже по моя вина. И да, наистина болеше. Болеше ме да я гледам така, защото ми липсваше. Толкова много.

Затова не отворих вратата. Вместо това скрих училищната чанта в гъстия жив плет между нашата врата и тази на съседите, взех десетачката, която ми даваха като седмична дажба, сложих я в джоба си заедно с картата за градския транспорт, обърнах се и се затичах.