Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

17

Нямах никаква идея къде отивам или какво всъщност да правя, просто исках да съм някъде, където няма да бъда себе си, затова се затичах толкова бързо, колкото можех, толкова дълго, колкото можех, докато дробовете ми започнаха да горят и пот да се стича в очите ми. Когато се огледах, видях, че стоя пред метростанция „Воксхол“, и разбрах точно какво искам да направя.

Взех метрото до „Юстън“, докато ескалаторът не ме изхвърли на станция, пълна с хора зомбита, тъпо втренчени в таблото за заминаващи, в очакване на сигнал да се раздвижат. Тръгнах през тях, като избягвах и заобикалях статичните тълпи, докато не излязох на улица „Евърсхолт“.

И се отправих към „Камдън Таун“.

През миналата година доста пъти ходихме в „Камдън“ с останалите от групата. Имаше време, преди две години всъщност, когато ми изглеждаше като важно и екзотично място, където свободата и музиката съществуваха отвъд досега ми, и да се озова там беше нещо като постижение. Но първия път, когато дойдох с Лио, Роуз и Наоми, си спомням какъв ужас изпитах, сякаш нещо много лошо щеше да се случи с нас, като да се изгубим, да бъдем отвлечени или дрогирани и да се събудим ограбени и захвърлени на лодка в средата на канала… но тогава отидохме и нищо от това, което си представях, не стана.

Това беше туристически капан, пълен със сергии, на които продаваха некачествени временни татуировки и евтини шапки, бъкано с тематични пъбове и с хора, които се скитат наоколо, търсейки някакво малко парченце подобие на оригиналност, което да отнесат обратно в скучния си малък живот. Хора точно като мен.

И когато го разбрах, долових в себе си сила, съзряване и осъзнаване, а след това нищо в „Камдън“ — от неговите осеяни с боклуци улички до изобилието от пъбове — не ме плашеше повече, а самостоятелното ми отиване там беше най-хубавото от всичко.

Защото в „Камдън“ никой нямаше да обърне внимание на малкото джинджър хлапе с наполовина обръсната глава, пиърсинг на носа и четири обици на ухото. Тук това едва ли щеше да остави следа върху повърхността на странностите. Тук можех просто да дишам спокойно, да бъда себе си и на никого нямаше да му пука за мен.

Вървях на зигзаг сред множество непознати и ми харесваше, че никой тук не подозирала съществуването ми и никой на този свят не знае къде съм. Въздухът миришеше на бира и цигари и беше изпълнен с шума на трафика, викове и смях. Озовах се в един подземен бар, наречен „Баня с джин“ — място, полагащо всички усилия да изглежда мръсно и неприветливо, каквото си и беше. Докато стоях пред метростанция „Воксхол“, се сетих, че тяхната вечер на свободния микрофон е днес, и всичко си дойде на мястото. Сега, обикновено-социално-непохватното, набиващо се на очи аз дори не се поколеба да се намърда вътре, защото тук никой не ме познаваше, никой не ми обръщаше внимание и ми беше позволено да бъда себе си.

Сякаш въздухът по пътя ми дотук ми беше донесъл някакво опиянение, за да създавам илюзията, че съм от готините. Човекът на вратата не ме спря, а когато поръчах кола на бара, барманът дори не ме погледна втори път.

Все още беше рано, нямаше шест. Когато проверих телефона си, нямаше покритие, никой не можеше да ме открие тук. Постепенно барът се изпълваше с хора, няколко музиканти и всичките им приятели, докато многобройната маса хора изтласкаха мен и топлата ми кола далеч от бара, в един ъгъл близо до сцената. Облегнах се на сивата, мрачна стена и скръстих ръце в очакване на първото изпълнение. Излезе момиче с китара, защото почти винаги беше момиче с китара и със сигурност щеше да бъде последвано от друго момиче с китара. Те биваха талантливи, всички можеха да пеят и свирят и ми действаше някак успокояващо да слушам звука на гласовете им, преплетени със струните на китарата, но не ме докосваха вътрешно, не притежаваха и частица от смелостта и силата на Роуз, когато изтръгваше звук от някоя от нашите песни. Но по някакъв начин това нямаше значение, не толкова, колкото че аз съм тук, гледам публиката от двойки и групички приятели как аплодира и тропа с крака.

Когато включиха светлините и от уредбата се разнесе музика, не ми се искаше да помръдна, исках тоя половин сантиметър кола на дъното на чашата ми никога да не свършва, а остатъкът от живота ми, който ме очакваше след края тук, да изчезне.

— Наблюдавах те.

Подскочих, когато едно от момичетата, които пяха, изведнъж ме заговори. В желанието си да остана невидимо петно за хората почти забравих, че същите тези хора могат да виждат, ако гледат. Тя излезе по средата на програмата, Дани Хевън, с дълга, права тъмна коса до кръста и бледа, почти бяла кожа, венец от татуировки по бедрата ѝ. По-голяма от мен, с няколко години, мисля, а също и по-висока.