Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Ако е била Наоми и е търсила помощ, защо просто не е изпратила имейл или съобщение. Или да хване автобус? Защо просто не се е прибрала вкъщи?

— Ето затова няма да казваме на ченгетата — заяви Аш. — Защото са също толкова глупави като теб. Ще се видим по-късно в училище.

И после затвори.

Нямаше смисъл да ходя на училище след всичко това, което се случваше. Исках да отида да видя Най и да я попитам какво е станало, точно това исках да направя. Но не можех.

Това е другото нещо, което ми каза Аш — че Най ще е в безсъзнание още четирийсет и осем часа поне, че снощи лекарите отвели Макс и Джаки настрани и им казали: „Обикновено очакваме по-бързо възстановяване, гледаме да не държим пациента в медикаментозна кома за повече от няколко дни. Колкото по-дълго е в кома, толкова по-голяма е вероятността за трайно мозъчно увреждане или изобщо да не се възстанови. Смятаме, че трябва да се подготвите за най-лошото“.

Просто ей така, каза ми го просто ей така, безизразно и монотонно. Сякаш не беше истина и точно така го чувствах и аз сега. Така че ще стана и ще отида на училище, защото, честно? Нямах идея какво друго да направя.

— Облече ли си чисти дрехи? — попитах Грейси, когато влязох в кухнята и я заварих да седи над купа с шокомюсли.

Тя погледна надолу към омачканата си униформа и сви рамене.

— Хайде, плюй — отвърнах аз, хванах я за ръка и я поведох обратно нагоре по стълбите. — Нека поне ти сложим чист суитшърт.

За щастие, имаше, както и чиста тениска, така че ѝ помогнах да разкопчае вчерашната униформа и ѝ казах, че ще я чакам навън, докато облече чистите дрехи. Излезе от стаята си много бързо, нямах представа дали въобще се е притеснила, но не мислех, че това е от значение, когато си на седем.

— Къде беше снощи? — попита ме тя, докато я водех към банята да си измие лицето и зъбите.

— Какво имаш предвид? — попитах уклончиво.

Мислех си, че никой не е забелязал липсата ми. Открих един от старите гребени на тате в задната част на мивката в банята, зад полуизразходвани бутилки от различни балсами, които мама купуваше и захвърляше всяка седмица. Странно беше да го намеря там, все още прашен, с малко косми по него, като някаква реликва. Сякаш наистина нямах вече никакъв спомен, че още обитава тук.

— Търсих те — каза Грейси. — Мама спеше, затова хапнах малко зърнена закуска и дойдох да посвирим на барабаните, но те нямаше в стаята. Никъде, където надникнах.

— Ох, мамка му — казах думата на глас, докато се опитвах да вкарам в ред, да придам някакъв смисъл на гъстата ѝ, къдрава коса, една идея по-светлочервена от моята, с което мисля, че се водеше ягодова блондинка.

— Мамка му! — съгласи се Грейси и се засмях.

— Хлапе, съжалявам, имах кофти ден и излязох, не трябваше да те оставям сама.

— Ами, мама беше тук. — Грейси посочи рафта, където стоеше комплект ластици с герои от „Моето малко пони“, оплетени с косми. — Сложи тези — каза тя.

— Ще се опитам — отвърнах, — но знаеш, че това не ми е силната страна.

— Добре ли си, Рижи? — попита ме тя.

Свих половината ѝ коса на кок, завъртях я около юмрука си и после я вързах с ластика, за да я закрепя.

— Разбира се, че съм — казах аз. — Защо питаш?

— Защото изглеждаш тъжен и уморен.

За миг застинах и погледнах сестра ми, половината от лудналата ѝ коса, свита на топка в единия край на главата ѝ, а другата половина се изливаше като огнено кълбо.

— Разбира се, че съм, хлапе, аз съм тийнейджър, това е част от характеристиката ми. Когато се прибера от училище днес, ще те науча как да се справяш с екзистенциална криза.

— Яко! — Очите на Грейси се разшириха.

— Ето — казах, възхищавайки се от творението ми. — Изглеждаш като психопатска версия на принцеса Лея.

Тя се изправи на пръсти, за да се погледне в огледалото.

— Харесва ми, но искам коса като твоята — обърна се Грейси и докосна обръснатите страни на главата ми.

— Мама ще побеснее — казах ѝ, направих глупава физиономия и тя се изкиска.

— Рижи, може ли да посвиря на барабаните, когато се прибера от училище?

Вратата на стаята на мама се отвори и видях през пролуката, че явно е спала вътре, но не на леглото. Никаква следа от тате.

— Готова ли си, скъпа? — усмихна се мама на Грейси с топли очи и нежен глас, но знаех, че се чувства като боклук, защото не помни какво се е случило снощи. — Добро момиче.

— Рижи ми помогна. — Грейси ме погледна с гордост.

— Благодаря. — Мама дори не ме удостои с поглед.

Вече не трябваше да ми прави впечатление фактът, че всичко, което ми казва, звучи като подигравка, но все пак болеше. Почти толкова, колкото че единственият човек, който забеляза липсата ми вкъщи до един сутринта, беше Грейси.