Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Какво става? — попитах аз и когато тя не отговори, я докоснах по китката с върха на пръстите си. — Земята вика Роуз?

Роуз премигна, поклати глава и седнах на пети, когато видях сълзата, която се отрони по бузата ѝ.

— По дяволите, какво има?

Бях в капан между желанието си да я докосна, да я прегърна и да се отправя към вратата. Но си обещах, че никога няма да бъда от този тип хора, които бягат, когато някой изпитва болка, няма да се преструвам, че всичко е наред, когато не е така.

Затова си наложих да остана.

— Роуз, може да говориш с мен, може да ми кажеш всичко.

Взираше се в мен сякаш цяла вечност, много дълго, толкова дълго, че ми се искаше да отместя поглед, но не го направих. Чаках.

— Ако ти кажа нещо, нещо, което никога досега с никого не съм споделяла, ще се закълнеш ли, ще се закълнеш ли да го запазиш в тайна?

— Да — веднага казах аз, и то съвсем сериозно.

Да ѝ обещая своята лоялност беше толкова лесно, защото каквото и да кажеше по-нататък, за мен нямаше толкова голямо значение, колкото да я уверя в приятелството си.

— Това момиче, със своята бална рокля и блестящи очи, и първа целувка… — Тя кимна към телевизора, където актрисата беше замръзнала със замечтан поглед в романтичен момент. — Това е нереално, нали знаеш. Израстваш заобиколен от принцеси и розови неща, и приказки с щастлив край, и романтика, но това не е истинско. Светът е брутален и студен. На това трябва да учат малките момичета, а не на тези глупости.

— Да, знам — безпокойство пропълзя по гърба ми.

Не ставаше дума за изострените отношения с баща ѝ, нещо друго се задаваше, знаех си аз.

— Когато бях на четиринайсет, излязох с Мартин Хийвър. Харесвах го, защото беше едно от онези момчета, които знаеха всичко. Атрактивен, популярен. Ходеше наперено и изглежда, момичетата го харесваха, макар да беше ясно, че е абсолютен задник, и то от най-големите.

Докато говореше, държеше очите си вперени в телевизионния екран, в онова момиче с леко отворени устни, готови за въпросната идеална целувка.

— Излязохме на среща няколко пъти и беше хубаво. Кино, романтични разходки, заведе ме на пица, беше сладък и забавен и се чувствах… напълно щастлива всъщност. Никога дотогава не се бях чувствала толкова щастлива в живота си, мисля, което го прави още по-лошо. Мислех, че сме влюбени, всичко изглеждаше специално. Лъскаво и златисто, сякаш беше покрито с блясък. Той беше първото момче, което целунах. Беше перфектен, поне така си мислех. Какъв задник. Сега само от мисълта за това ми се повдига.

— Роуз… — Приближих се на колене и седнах между нея и телевизора, което я накара да ме погледне. — Разкажи ми.

Очите ѝ срещнаха моите за миг, после отново се отместиха. Тогава разбрах, че не иска да я гледам. Изключих телевизора и отидох до прозореца с изглед към улицата, тиха и спокойна.

— Излизахме вече около две седмици — отново заговори тя, гласът ѝ беше равен и пълен със сянка. — Той продължаваше да разправя колко си падал по мен, и то сериозно. Как искал да ми покаже колко много ме харесва. Мислех си, че възнамерява да ми купи подарък или нещо такова. Боже!

От другата страна на пътя светнаха лампите в някаква всекидневна и се загледах как две малки деца се гонят около маса за кафе. Виждах я как седи зад мен, отразена като привидение в прозореца, прозрачна. Сякаш тя изобщо не беше там — и в онзи момент тя наистина не беше. Беше на друго място, много, много по-лошо.

— Заведе ме на парти, парти на някакво по-голямо момче, вече в колеж, имаше алкохол и трева. Аз пих малко, пуших малко, беше ми за първи път, но исках да го впечатля. Мислех си, че ще се погрижи за мен. Измъкнахме се и отидохме в една стая, целувахме се и той поиска да правим секс. Но аз отказах, не бях готова. Точно както ти повтарят, не позволявай да те принуждават към секс, казват ти, нали? Нали така, Рижи?

— Да — отвърнах аз.

Вече се досещах какво ще последва, знаех какво ще ми каже, но въпреки това трябваше да я оставя да изрече думите на глас, защото ме беше избрала да ги чуя.

— Казах му, че искам той да ми бъде първият. — Тя гледаше към мен, почувствах очите ѝ по гърба ми, затова откъснах очи от щастливото семейство от другата страна на улицата и се обърнах. Погледът ѝ се задържа върху мен. — Но не тази вечер, това казах. Не в спалнята на някой непознат, върху купчина палта, когато всеки момент някой може да влезе. Представях си този момент сред розови листенца и свещи. Върнахме се на партито, пихме още малко, пушихме и той изпи някакво хапче и даде едно и на мен. Каза ми: „Това ще те изпрати в небесата“.