Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Усмихнах ѝ се леко, като внимавах да не се оставя да ме въвлекат в светски разговор. Роуз мразеше, когато тя се опитваше да се държи приятелски с всички нас, и настояваше да я наричаме Аманда, но честно казано, изпитвах облекчение, че не ми се налага да я наричам госпожа Картър. Щеше да е твърде смущаващо, тъй като тя беше само малко над десет години по-голяма от мен.

— Искаш ли нещо за ядене, Роуз? — Аманда извика към доведената си дъщеря.

Роуз не отговори.

— Защото излизам. Искаш ли нещо?

Роуз отново не отговори.

— Окей! Забавлявайте се! — Аманда никога не показваше, че мрази Роуз, но човек някак разбираше, че е така. Оставаше във въздуха, заедно с аромата на скъпия ѝ парфюм, след като тя излезете от стаята.

В мига, в който тежката входна врата се затвори, Роуз се провикна от градината:

— Рижи, ела насам!

Навън беше топло дори за края на септември, Роуз беше разположила внимателно огледалото си, грима и стол на външната маса, за да си осигури най-добрата светлина.

— Е — започнах аз. — Кой е нещастният глупак, с когото излизаш?

— Какво? — Роуз вирна нос. — Млъквай, никой.

— Е, за какво тогава искаше да ме видиш толкова спешно? Бях при Наоми.

— Не че Наоми знае — каза Роуз.

— Роуз, Най е твоя приятелка!

— Знам това, тъпчо. Тя е моя приятелка до смъртта, а и ще отида по-късно, нали? Просто ми е трудно да я гледам така. За теб не е ли? Не ти ли се иска да крещиш, като видиш лицето ѝ цялото… — Тя започна да ръкомаха, но така и не намери правилните думи. — Както и да е, ново видео на сайта преди концерта е това, от което точно сега се нуждаем, така че хайде. Ще ми сложиш ли малко молив за устни, а?

— Роуз. — Гледах я как държи някакъв молив към мен. — Не знам как да слагам червило, мамка му.

— Не е нужно, просто трябва да очертаеш контурите около устните ми и след това да го запълниш. Можеш да направиш това, нали? Основи на оцветяването.

Идеята да бъда толкова близо до нея изведнъж ме смути. Глупаво беше, прекарвахме толкова време заедно, но защо тогава това ме караше да се чувствам неудобно и неспокойно, нямах идея. Но също така знаех, че тя няма да спре, докато не получи това, което иска от мен, а аз нямах силата да ѝ се противопоставя.

— Добре.

Дръпнах стола и взех молива за устни. Не беше един от обичайните ѝ цветове, а влажно, меко розово, което приличаше повече на естествения цвят на устните ѝ. Наведох се, лицата ни се доближиха, докато очертавах контурите на устните ѝ, вдигането и отпускането на лъка на Купидон, блестящата плътност на долната ѝ устна, която се извиваше под натиска на молива. Докато рисувах, очите ми се впиваха в устата ѝ, чувствах как гърдите ми се стягат, и това усещане се разпростираше до пръстите на краката, бълбукаше като мехурчета, постоянно издигащи се нагоре, и както се издигаха, всичко, за което можех да мисля, беше какво ли ще е усещането да я целуна, да почувствам тези устни с моите. Желанието беше толкова непреодолимо, че не можех да остана близо до нея дори за секунда повече, без да се издам.

— Готово! — Бързо се изправих и се отдалечих, моливът падна от внезапно непохватните ми пръсти, изтрака на масата и се търколи на пода.

— Какво, да не би да имам лош дъх или нещо такова? — намръщи се Роуз, а аз свих рамене.

Тя взе телефона си, въведе кода и пусна камерата във видеорежим.

— Готова ли си? — Още не можех да я погледна, не исках да ме зяпа, имах нужда това чувство да се разсее в нещо, с което мога да се справя. — Ще продължаваме ли с това? Казах на Грейси, че може да ми помогне да репетирам преди лягане.

— Сериозно, бро, какво се случи преди малко? — Роуз вирна глава към мен. — Защо изведнъж се вкисна така?

— Добре съм — излъгах. — Просто имам да върша и други неща, освен да те гримирам.

— Не, нямаш — намръщи се Роуз. — Рижи…?

Познавах този тон, обикновено означаваше начало на неудобен разговор.

— Роуз, зарежи, моля те — казах аз. — Не всичко се върти около теб.

Което обикновено беше лъжа, защото все повече и повече, всеки ден всичко се въртеше около нея, но не и днес. Е, поне не и до този момент.

— Знам това. Виж, притеснявам се за теб. Никога не обсъждаме твоите неща, а очевидно доста неща са ти на главата. А ти никога не споделяш. Защо не?

Роуз затвори огледалцето си и се приближи към мен.

— Говорим за мен през цялото време, колко съм неразбрана, пренебрегвана вкъщи… — Усмихваше се, но под тази усмивка се криеше нещо сериозно, обещание, което ми доверяваше да запазя. — Знам, че мога да ти кажа всичко, Рижи.