Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Не, не са толкова лоши, колкото изглеждат. Искам да кажа, мама не е добре, но тате е наоколо и той ѝ помага. А тя иска да спре, така че разбирате, всичко е под контрол. Моля ви, не говорете с никого за това, сър. Знаете, че тате е един от училищните настоятели, а той ще се вбеси, ако се разчуе.

За кратко идеята ми се стори привлекателна, но честно казано, също като него нямах желание истината за бъркотията на живота ни вкъщи да излиза наяве.

Господин Смит кимна, докато ме гледаше в очите, и аз сведох поглед, за да не ме хване в лъжа.

— Просто искам да знаеш, че можеш да се обърнеш към мен за помощ, ако имаш нужда — каза той. — Ти си талантливо дете, очаква те светло бъдеще. А понякога всички се нуждаем някой да бъде на наша страна, нали? Е, вие може да разчитате на мен.

— Благодаря, господине — кимнах аз.

— Ето — той ми написа бележка, взех я и тръгнах към вратата.

— Рижи? — Обърнах се и го погледнах. — Запомни, вратата ми е винаги отворена, по всяко време.

И странно, когато се отправих за проверка, се чувствах малко подобре.

Нито Лио, нито Роуз бяха в болницата, когато пристигнах.

Имаше съобщение от Лио.

Изв, гадости вкъщи, с които трябва да се оправя.

Но от Роуз — нищо. Така че само аз следвах вече познатия път през лабиринта от коридори, за да стигна до Наоми. В стаята ѝ нямаше никой, никакви медицински сестри наоколо, нито някаква следа от семейството ѝ. Щеше да изглежда глупаво да стоя отвън, затова след миг отворих вратата и влязох.

— Здрасти — седнах до нея. — Как си? Тук си е все същото. Как е главата ти? Все още ли е така наранена? Хей, господин Смит пита за теб днес. Мисля, че цялото училище ти подготвя картичка за бързо възстановяване, а хорът записва песен за теб, която сигурно ще те накара да искаш да си останеш в кома, честно.

Наоми не отговори, разбира се. Не знам защо, но все очаквах да го направи. От три дни беше тук и видях, че синините ѝ са започнали да изчезват, лицето ѝ изглеждаше малко повече като онова, което познавах преди.

— И са видели майка ми пияна и с натоварена количка в супера. Събуди се, Най — прошепнах в ухото ѝ, отчаяно ми се искаше да чуя звука на гласа ѝ, онова ниско, сардонично ръмжене, когато ми казва да се взема в ръце. — Събуди се и ни кажи какво, по дяволите, става.

— Днес не би могла да го направи, дори и да искаше. — Д-р Патерсън влезе. — Не бива да си тук, нали знаеш, само семейството ѝ.

— Но госпожа Демир каза, че мога да дойда по всяко време.

— Госпожа Демир не е съвсем наясно, че това е спешно отделение, не е като да си е счупила крака. Тя се нуждае от спокойствие.

— Подобре ли е? — попитах аз.

— Не мога да ти кажа — отвърна доктор Патерсън. — Само семейството, помниш, нали?

Посегнах към чантата си и тя въздъхна.

— Може да останеш една минута. Ще информирам семейството ѝ за нейното състояние, когато дойдат. Тогава ще знаеш повече.

— Благодаря — отговорих.

Когато си тръгна, отворих телефона си и започнах да търся из записите.

— Слушай — казах аз, обръщайки се да погледна Най. — Надявам се, че нямаш нищо против, но взех тефтера ти, онзи с текстовете, които си написала след, ами, когато си започнала да пишеш сама, а снощи написах музика за една от твоите песни. Не можах да заспя и я записах. Какво мислиш?

Натиснах бутона и задържах телефона до ухото ѝ.

Докато музиката свиреше, мислех за думите.

Тъй както ме докосваш, побъркваш ме за миг,

тъй както ме желаеш, докарваш ме до вик,

не искам да поема и дъх без твоя лик,

не искам пак без теб да симулирам смърт.

Пак да симулирам смърт. Това дали беше намек? Дали Наоми през цялото време не е планирала да изчезне веднъж завинаги? Поклатих глава, когато записът свърши. По дяволите, всяка една от тези думи можеше да означава нещо. Лудост беше да се опитвам да разчета нещо между редовете, освен очевидния факт, че са написани от човек, който е имал много, и то страстен секс.

С въздишка отворих нашия блог в Тъмблър и видях, че някой е написал коментар с линк към фен страница. Фен страница на „Огледалце, огледалце“!

— Мамка му, Най, имаме фен страница.

Не спирах да се усмихвам, когато кликнах върху линка и видях много текстове на наши парчета, разположени срещу тези красиви сложни рисунки, думи, обединени в снимки и обратно.

— Толкова е яко, Най — казах аз. — Някой наистина слуша нещата ни, наистина ги харесва.

Преглеждах отново и отново и четях блога. Нямаше нови постове през последните няколко дни, но преди това имаше по един почти всеки ден. И тогава видях собственика на блога, потребителско име Еклипс и линк към Инстаграм профила ѝ.