Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

И когато си припомнях последните дни на срока, да, всичко си идваше на мястото.

Дванайсет седмици по-рано…

Беше топло и училището вече ни бе дошло до гуша.

Предварителните изпити бяха приключили и последните няколко седмици всъщност нямаха никакво значение, всички бяха уморени и лениви, бездействащи в очакване на последния звънец, който ще сложи началото на лятото.

Репетирахме някои нови песни в кабинета по музика, който си бяхме „присвоили“, така че на практика никой друг не смееше да го използва. Поне такъв беше планът. Роуз, Лио и аз вече бяхме там, но Най закъсняваше, затова започнах да въвеждам Роуз в текста. Лио избираше тоналността на акордите, които написах за него.

Когато Най се появи на репетицията, свали огненочервената си манга перука, която носеше в онзи ден, и разтресе дългата си кестенява коса, падаща на медни на цвят вълни.

— В палещата жега не ти се разпалват страсти, а? — закачи я Роуз, а тя сви рамене и се настани на пода.

Наоми се усмихваше, спомних си, но не се усмихваше на нас, усмихваше се на себе си. Ще я попитам по-късно, помислих си тогава. Но така и не го направих.

Докато обсъждахме парчетата за следващия концерт — абитуриентския бал на дванайсетокласниците, тя измъкна един внушителен пакет бебешки мокри кърпички и започна да сваля грима си. Погледнах Роуз, която повдигна вежди, и Лио, все така съсредоточен в музиката, че дори не забеляза в началото какво става.

Работата беше, че страшно бяхме свикнали, особено аз, с мъртвешки бялата основа, която заличаваше всякаква следа от чертите ѝ и превръщаше лицето ѝ в платно. Големи аниме очи, очертани с молив, подчертани от огромни изкуствени мигли. Тежки вежди, които нямаха нищо общо с формата на нейните собствени. Тънка розова уста, изписана върху истинските ѝ устни. Беше се превърнала в такава неизменна част от Наоми, че отдавна престанах да търся собственото ѝ лице отдолу. Предполагам, че това момиче беше станало невидимо.

Продължихме да обсъждаме списъка, кои парчета да включва, кои къде да разпределим, а тя продължаваше да почиства лицето си, изразходвайки целия пакет кърпички. Докато се приготвим да свирим, лицето ѝ беше чисто и ясно, кожата ѝ с цвят на кафе блестеше и изглеждаше свежа, страните ѝ леко розовееха, устните изпъкваха с по-тъмен оттенък. И да, наистина беше хубава. За секунда дори изпитах свенливост.

— По дяволите — възкликна Лио. — Изглеждаш много добре, момиче.

— Вярно! — каза Роуз. — Дай да ти сложа малко грим!

— Разкарай се! — засмя се Най. — Току-що свалих всичко. Приключих вече с това. Мисля да заложа на по-естествената визия.

— Откога? — попита Роуз.

— От този момент — ухили се Най.

Тя взе чифт ножици от несесера си и отряза връзките на онова корсетоподобно нещо, което винаги носеше, разкопча смешната си пола с волани, така че остана само по черна жилетка и клин и вече можеше да се види фигурата ѝ, мека и със закръглени форми, нежна и уязвима.

— Добре — казах аз.

Отне ми малко време да си спомня, че това момиче е най-добрата ми приятелка, същото, с което се бяхме размотавали заедно милиони пъти, и никога не ми беше хрумвало да мисля за нея по този начин. Ама че плиткоумно същество бях. Прогоних мисълта от съзнанието си. Най си беше Най, беше повече от момиче, беше моя приятелка.

Когато засвирихме, си бяхме добри, но Най беше по-добра от всякога. Вместо да стои отзад, със сведена глава, тя гледаше всички нас директно, смееше се и се движеше наоколо. Сякаш слънцето току-що се беше появило около главата ѝ или нещо такова.

— Значи, този следобед се чупя от училище — каза ни тя, докато прибирахме инструментите.

— Какво? Измъкваш се? — Роуз ахна. — Никога не го правиш! Защо?

— Защото е шибана загуба на време — заяви Наоми. — Имам малко кинти, така че отивам да потърся някои неща за новата ми визия.

— Чакай, ще дойда с… — Но Наоми беше тръгнала, преди Роуз да ѝ каже, че също ще дойде.

— Изглежда добре така — отбеляза Лио, след като тя си тръгна. — Ще привлече доста внимание.

— По-хубава ли е от мен?

Понякога Роуз си е такава, задава въпроси, които никой над петгодишна възраст не трябва да задава. А още повече Роуз не трябваше да подпитва Лио по този начин, като го привлича, дразни го и после пак го отблъсква. И всеки път той ѝ се връзваше — не го обвинявах, защото и аз бях така.

— Ти не си хубава — каза Лио и накара Роуз да зяпне и да ококори очи. — Ти си красива.

Тя се наду за момент, докато Лио прикрепваше китарата на гърба си точно преди да добави: