Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Тя започна да обикаля около мен, увивайки ръката си около врата ми, да ме обгръща, нещо средно между хватка и прегръдка.

— Иди да вземеш още малко, Рижи.

— Не мога — казах, като се чудех накъде да погледна, докато придърпа лицето ми близко до нейното. — Там ме познават, знаят на колко години съм.

Тя ме отблъсна с отвращение.

— Тогава иди у вас и свий нещо от алкохолизираната ти майка.

Сигурно си го заслужавах, след като споменах Анабел, но все пак ме жегна.

— Не — поклатих глава и тя се отдалечи от нас, празната бутилка висеше от ръката ѝ.

Роуз наклони глава, докато не се вгледа в небето, и просто… се разрева.

Мамка му, тя наистина ревеше.

Този предсмъртен вой от ярост и мъка, и всички неща, за които знаех, че никога няма да изрече на глас, и неща, за които никой друг на този свят не знаеше, се разнесе наоколо, истински хор от ярост и мъка, и загуба.

Роуз стоеше там, загледана в небето, и ревеше.

След секунда застанах до нея и също нададох рев, само дето моят беше по-скоро като вой, а после и Лио се присъедини и от него излезе дълъг, дрезгав вик. Стояхме там и крещяхме, докато последният лъч дневна светлина не прокърви в нощта.

Никой от нас не забеляза спирането на патрулката, докато не се появиха две ченгета, мъж и жена.

— Деца, няма ли да е подобре да се прибирате вече вкъщи? — каза мъжът.

— На теб какво ти влиза в работата? — отвърна Роуз.

— Подобре внимавай с приказките, млада госпожице — каза той.

— Майната му на патриархата! — каза тя.

— Добре, туйто, идваш с мен.

А Роуз побягна, тя побягна.

За първи път виждах нещо толкова смешно в живота си. Роуз тичаше, кикотеше се злокобно като луда, докато ченгето я преследваше, тя тичаше на зигзаг, обръщаше се и поемаше обратно и се въртеше в кръг, той намаляваше и пуфтеше след нея. А Лио, аз и другото ченге, жената, която стоеше там с отворена уста, се опитвахме да не се смеем, но без всякакъв успех.

— Тая история ще има да се разправя — заяви жената и ни погледна ухилена. — Ще се погрижа за това.

Но в този момент Роуз се подхлъзна, падна на задника си и просто седеше там и се смееше, докато той ѝ помагаше да се изправи, после я придружи до колата, издишвайки победоносно.

— Господин офицер! — Лио положи усилие да се усмихне учтиво, когато ченгето отвори задната врата на колата. — Вижте, тя си е идиот, но минава през тежък период. Изчезналото момиче, същото, което се появи в реката, беше наша приятелка, разбирате ли?

— Странна работа — каза ченгето, отвори вратата, поставяйки ръка върху главата на Роуз, докато я буташе да влезе. — Напоследък чух доста за случая.

— Не може да я откарате просто така, тя е непълнолетна — включих се аз, без да знам дали е вярно, но си помислих, че си струва да опитам.

— Не, не съм! Аз съм майор! — извика Роуз от задната седалка на колата. — Хайде, всички вие, качвате ли се? Таксито е тук!

Направихме опит, но не ни позволиха.

— Прибирайте се вкъщи — каза ни полицайката. — Всичко с нея ще бъде наред, ще я наблюдавам и след като се успокои, той ще я пусне да се прибере вкъщи с баща си. Познавам ви, деца. Вие сте в онази група, нали? Синът ми ви е голям фен.

— Но… — Лио сложи ръката си на вратата.

— Синко! — Жената беше мила, любезна. — Познавам и теб също, както и брат ти. Така че повярвай ми, когато ви казвам, че най-доброто, което можете да направите, е да се приберете вкъщи. Аз ще се погрижа за нея.

Тя пъхна ръка в джоба си и ми подаде визитна картичка: П. К. Сандра Уигинс.

— Приятелката ви сега трябва само да се успокои, за да може всички ние да се приберем бързо вкъщи.

Пъхнах картичката в джоба си и поклатих глава на Роуз, докато тя блъскаше по прозореца на патрулната кола, показвайки ми с жест да направя снимка.

Дори не се поколебах, извадих телефона си и бързо щракнах.

Искам да кажа, защо не, по дяволите?

Девет часа по-рано…

Всички седяхме в редица на ръба на сцената в главната зала, чувствайки се като редица от нещастници. Добре де, може би без Лекридж, защото не беше много по говоренето. Той седеше в края, извади пакета с обяда си и внимателно го постави на прашната сцена.

Господин Смит беше там с госпожица Грийнстрийт, учителката ни по драма, застанали толкова близо, че чак лактите им се докосваха, и разговаряха, навели глави един към друг. Наблюдавах ги с надеждата да доловя някакви признаци на потиснато сексуално привличане, или още по-интересно — за изразено сексуално привличане.

Знаехме, че господин Смит живее сам, защото, когато му зададяхме лични въпроси, той винаги казваше, че ще ни покани на сватбата, когато срещне подходящата жена. Очевидно госпожица Грийнстрийт не отговаряше съвсем на това определение — тя не беше от типа учителки, които да са предмет на клюки като господин Смит. Много я харесвах, допадаше ми как русата ѝ коса е по-дълга отпред и по-къса отзад, а ако сте много близо до нея, ще видите, че на носа ѝ има дупка от пиърсинг. Харесваше ми да мисля, че през почивните дни го слага отново. Дали е възможно тя и господин Смит да правят секс?