Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Да — тъмните очи на Аш потърсиха моите. — Мога ли да ти се доверя?

— Да — казах. — Така мисля.

Прегледах също и кадрите от видеонаблюдението от последния път, когато е била видяна. Вървяла е по посока метростанция „Воксхол“ в три часа през нощта. Вървяла е под железопътния мост и това е последният път, когато я виждаме, докато не се появява почти осем седмици по-късно.

— Това е лудост — казах аз. — Но това го знаем.

— Единственият отговор на загадката е, че тя се е качила в кола — каза Аш. — Само в това има някаква логика.

— Ама полицията нали провери всички коли, които са пристигнали и заминали от тунела в двете посоки. Били са само десет и едната от тях е била полицейска. Между този момент и сутрешния час пик всеки шофьор е бил абсолютно чист — напомних ѝ аз.

— Това няма как да е вярно.

Аш погледна отново изображението на сестра си, замръзнало на един от екраните. Най в лятна рокля и гуменки, нищо друго по нея, вървеше съвсем спокойно, абсолютно сама в тъмнината на тунела под жп линията.

— Няма как да е вярно, защото няма друго обяснение. Един от тези шофьори лъже.

— Или пък е използвала някой от тунелите за поддръжка — една от вратите под моста беше разбита и не е била заключена, помниш ли? Или е била от грешната страна на пътя на видеонаблюдението, или в слепите петна на камерите, или в сенките. Може да има милион други причини, поради които не са я видели повторно след това изображение. Това е полицията, Аш. Искам да кажа, че са задници, но мисля, че са добри в разследването.

— О, така ли? — погледна ме Аш. — Само дето не бяха забелязали татуировката на китката ѝ, нали? Или синините, които приличат на следи от пръсти.

— Може и да греша — отвърнах аз. — Сигурно виждам идиотщини, които изобщо не са там.

— Ами ако не грешиш? — Аш се наведе достатъчно близо към мен, че можех да почувствам дъха ѝ, пикантен и сладък. — Ами ако не грешиш, Рижи? Ако с теб сме прави за всичко това и никой не иска да ни чуе?

— Не виждам какво можем да направим. Ние сме ученици!

— Има много неща, които можем да направим. Всичко, от което се нуждаех, е да намеря отправна точка, откъдето да започна търсенето. И ти я откри. Татуировката. Ако успеем да намерим кой я е направил и кога, това ще е голяма следа. Направи ли снимка?

— Не — свих рамене и се почувствах глупаво, защото изобщо не помислих за това. — Стори ми се, че времето не е подходящо.

— По дяволите! — Аш удари по бюрото и аз станах.

— Утре ще направя, когато я посетим.

— Не, това е загуба на часове. Ще отида сега — Аш наистина ми беше ядосана заради този пропуск.

— Няма да те пуснат. Тя каза: никакви посетители повече до утре.

— Ще намеря начин — каза тя. — Бива ме в това.

— Ще си навлечеш неприятности, хакерството е сериозно престъпление…

— Само погледнах — каза тя, навлече суитшърта над дънките си и дръпна ципа. — Не съм хаквала. Хакерството е кражба или лъжа, или измама. Просто отидох да видя има ли начин да вляза, и имаше. Така че погледнах. Това е всичко.

— Ами ако си навлечеш неприятности, какво ще стане с баща ти и с Джаки? Това ще ги убие!

— Да не мислиш, че не знам — отвърна рязко Аш. — Много добре ми е известно това. Но също така трябва да знам какво се е случило със сестра ми. Трябва да разбера, в случай…

— В случай че какво? — попитах я аз.

— В случай че не го е направила тя, и да се погрижа който ѝ е причинил това, да си получи заслуженото.

11

— Най-накрая — каза Роуз, когато излязох от входната врата на Най. — Къде се изгуби?

— Аш искаше да поговорим — отвърнах аз, почесвайки се по врата.

Струваше ми се нередно да имам тайни от тях двамата, но ми се струваше и нередно да говоря за Аш.

— Как е тя? — попита Лио.

Аз свих рамене. Радвах се, че никой от тях не ме разпитва повече.

Докато вървяхме към реката, топлината на септемврийската вечер постепенно сгря кожата ми, а слънчевата светлина отскачаше от водната повърхност в отблясъци и искри. Докато гледах града, разпрострял се по брега на реката, сякаш всеки хълм и висока жилищна сграда са били там от хиляда години, се усмихнах. Обичах това място. Трудно беше да не бъдеш щастлив, когато виждаш целия живот и всички възможности там някъде, как бъкат от идеи. Като изтласквах всичко, което Аш ми каза, в дъното на съзнанието си, аз се затичах и се надвесих над перилата, които ме отделяха от калния бряг долу, краката ми висяха във въздуха, а бризът, пътувал по целия път от морето, биеше право в лицето ми. Лио и Роуз се присъединиха към мен няколко секунди по-късно; Лио се покатери, седна на парапета и известно време просто наблюдавахме мястото, където живеем. Нямах много километри навъртени в пътувания, но и нямаше нужда да зная, че Лондон е най-хубавото място на света; като го наблюдавах така, се чувствах някак като част от неговата армия, непобедима.