Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Тримата седяхме на леглото ѝ. Роуз беше по средата и бедрата ни се докосваха. Тя отвори училищната си чанта и извади бутилка вино, завъртя капачката и отпи голяма глътка направо от гърлото ѝ.

— Кога, по дяволите, се снабди с алкохол? — попитах я аз.

— Имам си начини — ухили се тя и ми подаде бутилката. Връчих я на Лио.

— По дяволите, Рижи, понякога се държиш като пълен задник — каза тя с рязък глас, изтъкан от гняв.

Но Роуз си беше такава — момиче, което криеше истинските си чувства зад остриета и бодли. Многослойна и трудна като плочите на бронежилетката, които я правят непробиваема.

— Не си падам по алкохола — казах аз и я погледнах в очите. — Той превръща хората в пълни жалкари.

— Да бе, Рижи, съвсем изключих за пристрастената ти към джина майка. — Роуз грабна отново бутилката, преди още Лио да се е доредил до нея. — Една глътка няма да те напие, нали знаеш, само една, за Наоми.

— Роуз — Лио измъкна бутилката от ръцете ѝ. — Знаем, че си разстроена, но хайде, не бъди гаднярка, става ли? Рижи не пие. Зарежи.

Той отпи голяма, дълга глътка от бутилката, много повече от обикновено, и знаех защо. Колкото повече изпиеше той, толкова по-малко щеше да остане за Роуз. Така веднъж излях половин бутилка водка на мама в мивката и я допълних с вода. Това беше начинът на Лио да я предпази. Тъпо, мен ако питате.

Роуз го гледаше как почти пресушава бутилката. За миг си помислих, че може да изгуби самообладание, но не го направи. От тъгата и гнева лицето ѝ някак посърна и сега изглеждаше съвсем различна. Полугрозна, полукрасива. Наистина не зная кое от двете, пък и нямаше значение, защото така или иначе не можех да откъсна очи от нея. Продължавах да я гледам до болка.

— Добре, давайте да приключваме, а? — Роуз избърса уста с опакото на ръката си. — Тези аниме плакати?

Кимнах, оглеждах стаята, когато тя ги откачаше от стената над леглото.

— И ръчно правената лего фигурка на Линк от „Зелда“.

— Да. — Лио я взе и я загледа, преди да я пъхне в джоба си. Всички дразнехме Най, че е маниачка на тази тема, а на нея изобщо не ѝ пукаше какво мислим.

— Нейният док — казах аз и вдигнах зарядното и колонката. — Къде е телефонът ѝ? Там ще са всичките ѝ плейлисти, може да го настроим да ѝ свири през цялото време.

— Не намерихме телефона ѝ, забрави ли?

На вратата се появи Аш. Веднага спряхме да пипаме вещите — имахме чувството, че са ни хванали в кражба с взлом.

— Търсихме го, а полицията прерови навсякъде, когато тя изчезна. Но беше изключен през нощта на изчезването ѝ и никой не знае къде е.

— О, да, забравих — казах.

Сега си спомням, че тогава си помислих колко е странно Най да излезе без телефон. Момичето, което познавах, по-скоро би тръгнало без дясната си ръка, отколкото без телефона си.

— Някъде тук трябва да има един стар айпод нано, който трябва да става за този док. Погледнете в чекмеджето на леглото ѝ.

Коленичих на килима и издърпах чекмеджето. Макар да знаех, че полицията е ровила тук, извадих всичко и отново го върнах, но имах чувството, че не е редно. Като натрапник. Ако някой, дори приятелите ми, тършуваше из нещата ми, щях да предпочета мигновена смърт. Все едно някой да отвори главата ми, да разреже мозъка ми и да зяпа всичките ми тайни мисли. Дали ще продължават да ме харесват, ако знаят всичко за мен, всичко, за което си мисля, всяко мое желание? Имах съмнения, че ще продължат.

— Ето. — Намерих тънък черен айпод, на него логото на „Епъл“, преобразено с маркер на череп, и го подадох на Лио.

Тогава забелязах тефтера. Натъпкан с други листове хартия, които приличаха на текстове за песни. Вдигнах тефтера и го отворих, като прокарах пръст по вдлъбнатините, оставени с нейния почерк. Тук беше всичко, написано от нея, откакто започнахме да създаваме песните си сами. Някои диаграми също, сякаш ги е вграждала в музика.

— Песни — казах, с тефтера още в ръка, насочен към Аш. — Хвърли ли им поглед?

Аш поклати глава.

— Може да ги задържиш, ако искаш. Да направите нещо с тях евентуално. Завършете някоя от тях. Ще бъде нещо, за което всъщност ѝ пука, ако има достатъчно оцелял мозък, за да ѝ пука изобщо за каквото и да било.

— Тя има доста неща — отбеляза Лио и взе бурканчето с перца за китара, разноцветни, истинска дъга от пластмаса.

Наоми ги събираше от концертите, на които ходехме — оставахме, след като всички си тръгнеха, обхождахме сцената и обирахме бележки, перца, бутилки за вода. Веднъж я попитах защо. Тя нямаше намерение да ги даде за автограф или за каквото и да било, нито да ги продава в eBay. От момента, в който се измъкнеше от мястото на концерта, те бяха просто боклук.