Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Нямаше смисъл да чакаме, разбирате ли — Джаки ни повтаряше отново и отново. — Защото, когато знаеш, просто знаеш.

Опитвах се да си спомня дали родителите ми някога са ми разказвали със същата любов и щастие за това как са се запознали, и осъзнах, че никога не са го правили. В моята къща всичко беше правилно и уважавано, традиционно, студено и нещастно. В дома на Най любовта беше неизменно налична като водата от водопровода. Вкъщи трябваше много усилено да се взираш, за да я видиш, и трябваше да си на шест години, за да я почувстваш или поне да си представиш, че си я почувствал.

Преди всичко това да се случи, щяхме да седим на масата, докато Лио и Роуз се закачат за това или онова и наблюдават Най и майка ѝ. Щях да гледам как очите на Най срещат тези на Джаки, докато разговарят или си подават чинии, или каквото там правят. Щях да гледам това разбирателство и любов помежду им и щях да приличам на онова малко дете, което виждаш по филмите да притиска нос към витрината на сладкарницата, изпълнено с копнеж. Беше толкова нелепо да си на моята възраст и все още това, което най-много искаш, е майка ти да те прегърне. Не че някога ще мога да призная това на глас.

Както и да е, голяма част от мен очакваше с нетърпение отново да се озове там, в малката, изпълнена с любов кухня. Мислех, че всичко ще бъде наред, докато не стигнахме стъпалата, водещи към входната врата на общинската им къща с модерна тераса, намираща се на половината път между дома ми и комплекса на Лио. Беше приятна малка къща, добре изглеждаща, но без да има нищо общо с блясъка и елегантността на дома на Роуз, нито с розовата облицовка на моята типична къща близнак, характерна за средната класа. Стояхме вече отвън, когато погледнах към прозореца ѝ и видях, че лампата в стаята ѝ не свети. Това ми подейства като удар.

Онова потрошено, очукано момиче в болницата и моята приятелка Наоми бяха един и същи човек. Няма връщане назад, трябваше да свикваме с тази мисъл.

Слязохме от колата мълчаливо.

Джаки и Макс се приближиха към нас прегърнати, главата ѝ лежеше на рамото му, пръстите ѝ почти се бяха забили в гърба му с отчаяние. Аш вървеше малко по-назад, с бавни, ситни стъпки. Ръката ми посегна към тази на Роуз, нуждата от силна връзка с някого, който ме обича, ме погълна за секунда. Но тя не я видя, просто продължи да върви и един по един затворих празните си пръсти.

— Не знам дали мога да го направя — Лио първи го изрече, с тих, приглушен глас. — Няма да се справя.

— Не може да не влезем — отвърнах аз. — Те ни поканиха, искат да ни видят, имат нужда от нас.

— Знам какво имаш предвид — обърна се Роуз към Лио, не към мен, гласът ѝ беше мек и нежен. — Но Рижи има право, трябва да отидем. Заради Най.

Гледах как Роуз слага ръката си върху бицепса на Лио, и видях как той се вкопчва в нея, само малко, сякаш имаше някаква невидима сила между тях, която ги тласка един към друг. Само малко, но достатъчно, за да ме свие под лъжичката.

Аш седеше на най-долното стъпало на стълбите, докато отваряхме входната врата. Всички изражения на лицето ѝ сякаш изведнъж се бяха свлекли, като че гравитацията на болката ѝ бавно я теглеше към земята.

— Как си? — попитах я, докато Роуз и Лио последваха уханието на турски подправки в кухнята.

— Зле — отвърна тя и задържа погледа си върху мен. — Направо съм бясна. Ти?

— Същото — кимах в посока към кухнята. Не исках никой друг да чуе думите ми. — Започвам да си мисля, че нещо лошо се е случило с Най, нещо наистина лошо. Което никога не е предполагала, че ще се случи.

Аш се изправи, така че бяхме само на няколко милиметра един от друг, устните ѝ се допряха до ухото ми.

— Мисля, че имаш право — прошепна тя, преди да се завърти на пети и да се отправи към кухнята.

— Ох, деца, какъв ден само! — Джаки разтвори ръце към нас, когато влязохме в малката квадратна кухня, с шкафове от тъмен бор на всяка стена и малка кръгла маса в средата.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, докато един след друг ни прегръщаше, обгърнати от сладникавия парфюм, който обичаше да носи. Вкус на солени сълзи се усещаше по бузата ѝ, когато я целунах. Прегърнах я през гърба толкова силно, колкото можех, обвивайки ръце около нея. Отдавна никой не ме беше прегръщал. Чувствах се глупаво да го призная, но понякога човек се нуждае от прегръдка. Освен това ми харесваше начинът, по който тя сграбчваше с ръце лицето ми и ме целуваше по челото.

— О, толкова е хубаво да ви видя, липсваха ми посещенията ви, шумът и разговорите, и как казвах на Наоми да намали звука!