Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Усмивката на Джаки не слизаше от лицето ѝ, докато ни казваше къде да седнем, сипваше ни кола, предлагаше ястие след ястие домашно приготвена храна: шиш кебап, мариновано пиле, топла питка, ароматен ориз. Само като погледнах всичко това, изведнъж осъзнах, че умирам от глад. Не само за вкусната храна, но и за спомените, които вървяха с нея, всичките хубави. Докато се хранехме, Джаки непрекъснато сновеше около масата, докосваше с ръце раменете или страните ни. Макс не говореше много, но се усмихваше със сълзи в очите, докато обхождаше с поглед едно по едно лицата ни. Аш седеше с нас, без да хапне нищо, без да пророни и дума. Навела глава, косата ѝ се спускаше като среднощна завеса, която я предпазваше от гледката, сякаш моментът, когато разговаряхме в коридора, никога не се е случил. Исках да поговоря с нея повече, но нямах представа как. Изглежда, че никога не можеш да се доближиш до нея, просто чакаш тя да те заговори.

Накрая храната почти беше изчезнала и постепенно поспряхме да ядем и да говорим. Всички се умълчахме и всички неизречени неща, откак се върнахме от болницата, висяха над нас като сенки.

Лио се изкашля и бутна стола си назад, но преди да стане, Джаки отново заговори.

— Това, което Макс каза преди, че наистина не познаваме Най — просто ми изглежда невъзможно да не знам всяко малко нещо за нея, но през последните няколко седмици тя наистина се промени. Престана да носи всичкия онзи грим и перуките. Започна да изглежда… нормална. И беше някак си толкова щастлива, така любяща. Но вие всички я познавате, сигурно и подобре от мен. Според вас защо е избягала? Мислите ли, че е била нещастна дотолкова, че да…

Затворих за миг очи, търсейки да кажа нещо уместно.

— Ако знаехме нещо, щяхме да кажем — заяви Роуз, преди дори да ми хрумне нещо подходящо. — Ако Най го е планирала, на никого не е казала. Дори и на Рижи.

Насилих се да погледна Джаки в очите.

— Най мразеше татуировките — казах аз. — Харесваше ѝ да е в групата и се стараеше в училище. Не би си тръгнала, защото се е чувствала нещастна. Та тя не беше нещастна. Нещо друго се е случило. Не знам какво, но знам, че нещо се е случило с нея. И когато се събуди, ще ни каже.

— Освен… — гласът на Аш беше рязък и дрезгав. — Освен дето не знаем дали ще се събуди, а ако го направи, може мозъкът ѝ да е увреден и никога да не разберем. Може да е тайна, която да остане завинаги затворена в нейната глава.

— Трябва да продължаваме да се надяваме на най-доброто, Аш — каза Джаки. — Трябва да продължаваме да мислим положително, че любовта и…

— Сякаш позитивното мислене ще поправи голямата вдлъбнатина в главата ѝ, да бе, как ли пък не — Аш почти го изкрещя и блъсна стола си назад толкова силно, че той се залюля, преобърна се и издрънча на плочките. Чухме стъпките ѝ по стълбите.

Макс посегна към ръката на Джаки и я доближи до бузата си, тя отвърна лицето си от нас и мигновено се почувствах като натрапник, станал свидетел на тяхната болка, като че ли е атракция на панаир.

— Трябва да си тръгваме — заяви Лио, обхванат от същата мисъл. — Трябва да се прибирам, семейни работи.

— Но утре пак ще идем в болницата, веднага след училище — казах аз.

— Да, разбира се, веднага, щом можем да стигнем там — включи се Роуз и аз се взрях в нея, но тя не отвърна на погледа ми.

— А и концертът наближава, точно както планирахме — добавих. — Толкова много хора искат да дойдат и да подкрепят Наоми и вас.

— Благодаря ти, Рижи — усмихна ми се Джаки. — Деца, ще направите ли нещо за мен сега?

— Да, ясно — казах аз.

— Отидете в стаята ѝ, вижте дали ще можете да намерите някакви снимки, плакати може би. Нещо, с което мислите, че тя би искала да освежи болничната стая. Знам, лекарката каза, че тя няма представа какво става около нея, и сигурно е така в момента, но аз вярвам, че тя ще се събуди, и когато го направи, искам да види свои неща около себе си, да се почувства в безопасност. Отидете и изберете няколко неща, може да ги занесете в болницата утре.

— Разбира се — каза Лио и тримата кимнахме, макар да знаех със сигурност, че всички ние искахме земята да ни погълне, да се озовем навсякъде другаде по света, но не и да избираме неща, които нашата приятелка в кома не може да види.

Стаята на Наоми винаги беше чиста. Беше малка и в нея почти нямаше място за нещо повече от единичното ѝ легло и гардероб, аниме плакати на стената, няколко ярки цветни перуки, овесени на куката, която баща ѝ беше закачил над леглото специално за това. На нощното ѝ шкафче имаше адски много грим — повече, отколкото може да се види където и да било другаде, а цветовете бяха толкова ярки и толкова типични за Най, че сякаш самата тя беше там, някъде в цялата тази бъркотия от женски джунджурии и фалшиви мигли, и ако знаехме как, бихме могли да я върнем обратно.