Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Там е, където животът се случва — каза ми тя. — В нещата, които остават след нас.

— Най, това нищо не означава — казах аз.

— Ама става за текст на песен, а?

Тя ми се усмихна, образът ѝ беше пред очите ми. Начинът, по който светлината се отразяваше в очите ѝ, изпълнени със смях дори когато биваше сериозна. И начинът, по който блестяха, когато имаше идеи, когато пишехме заедно, сякаш мислите ѝ озаряваха въздуха около нея.

Онзи следобед седяхме с нея на същото това единично легло, с акустичната ѝ китара, и написахме една от най-добрите ни песни.

Наоми беше единственият човек, когото познавах, който все още пишеше с химикалка и хартия. Винаги си водеше бележки, записваше всякакви идеи и ги пъхаше в същата тази кутия, за да ги разгледа по-късно.

— Хей, защо си толкова аналогова? — попитах я.

— Защото никой никога не е хакнал лист хартия — отвърна тя. — Затова държа всичките си най-мрачни тайни или тук — почука тя по челото си, — или записани по старомодния начин.

И сега ми се струваше, че в това имаше повече смисъл от всякога. Някъде в тази стая имаше малки парченца от нея, малки откъси и извадки от момичето, което е била, нейни пръстови отпечатъци и ДНК, уловени в ясните извивки и завъртулки на почерка ѝ.

Онова момиче не можеше да си е отишло, то все още трябваше да е някъде в потрошената ѝ и повредена глава.

10

Роуз и Лио вече бяха навън, но не и аз. Отидох до банята и оставих студения кран да тече. Събирах водата в шепи, обливах обръснатите страни на главата си и усещах как се стича между плешките ми.

Когато излязох, видях Аш да седи на бюрото си, където имаше три монитора, подредени около нея като ограда, и отворен лаптоп. Това беше нейното царство, техниката. Тя беше от онези момичета, които изписваха символи за смях. Момиче, което адски ме плашеше. Може би това беше шансът ми отново да се опитам да поговоря с нея, да разбера какво смята за случилото се с Най, дали наистина мисли като мен. Обаче как да започне човек разговор с някого, който е толкова затворен в себе си?

Повдигнах рамене и изстрелях най-доброто, с което разполагах.

— Какво правиш? — попитах я и тя се стресна, ругаейки под нос.

Най-добрият ми изстрел отиде по дяволите.

— Мамка му, Рижи. Човече!

— Извинявай, просто се чудех какво правиш.

— Влез и затвори вратата — отсече тя и аз не можех да не ѝ се подчиня. След като затворих вратата, тя кимна към централния си екран.

— Това е Градската камера на Уестминстър за видеонаблюдение — каза тя, като обърна лаптопа си към мен.

— Като в Ютюб или нещо такова? — попитах аз.

Искам да кажа, че Аш си е доста странна. Може би така релаксираше — като следи видеонаблюдението.

— От нощта, преди да намерят Най, чак до момента, в който влекачът я изважда. Те съхраняват данните си в облачна услуга, което, честно казано, всеки вече трябва да е разбрал, че е адски тъпа идея.

— Чакай… чакай? — приближих се към нея и надникнах през рамото ѝ към образа.

— Ами, полицейската теория е, че тя е избягала, забъркала се е в нещо и някак си е скочила, нали? — Аш помисли, че я питам за доказателство, а не за крайно незаконната дейност, която върши в спалнята си.

— Е, ако е скочила, трябва да е било близо до мястото, където е била открита, и да не е минало твърде много време, защото навсякъде другаде вече щеше да се е удавила, а при по-дълго време, прекарано във водата, щеше да е измръзнала до смърт. Затова ми хрумна да я потърся. Не мисля, че те дори са се сетили да търсят тук.

— Аш… — почти не ми се искаше да знам. — Ти да не би да хакна Община Уестминстър?

— Само частта за съхранение на видеонаблюдението. — Аш се ухили към мен. — И само това от нея. Въпреки че ако ти се прииска да занулиш общинския наем на родителите ти, сега е моментът да ми кажеш.

— Къщата си е наша.

— Щом казваш — Аш ми се присмя отнесено.

— По дяволите — казах, докато я гледах какво прави.

— Знам — тя отново насочи вниманието си към екрана.

Видях нещо различно в нея, докато прескачаше от екран на екран. Не беше точно щастие, но там изглеждаше уверена и спокойна. Може би за пръв път я виждах такава.

— Стоя на тези кадри от часове, няколко пъти вече гледам записа, но Наоми я няма там. Не и през шестте часа, преди да бъде намерена. И никъде няма и следа от нея около мястото, където би трябвало да е оцеляла от падането. Няма я. А това означава…

— Че теорията е погрешна — седнах до нея, настанявайки се на края на леглото ѝ.