Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Лио и Роуз си подаваха бутилката водка помежду си, докато наблюдавахме как реката мени цвета си от сиво до розово и до нещо като лилаво, докато най-накрая слънцето изцяло бе погълнато от нащърбения хоризонт.

Мълчахме. Лио гледаше към водата, докато пиеше, все така без удоволствие, сякаш беше задача, която трябва да изпълни. Роуз пишеше съобщение на някого, нямах представа на кого, но всеки път, когато ѝ се появеше известие на дисплея, виждах как ъгълчето на устата ѝ се извива в усмивка и изражението ѝ се смекчава. От другата страна на съобщенията беше момче, това изобщо не беше някаква новост, просто още един от дългия списък глупаци, когото щеше да зареже, преди да е минала седмицата. Чудех се дали това е Маз, и се надявах да не е. Маз беше вманиачен по блестящата си кола и по нищо друго.

— Парка? — каза Лио, отвъртайки капачката на втората бутилка.

— Какво ще кажете за Серин? — включи се Роуз ей така, изведнъж, докато поемахме по краткия път към парка. Серин беше онова момиче със сините очи, дългите крака и много високия глас, който звучеше така, сякаш е глътнала хелий. — Тя те харесва, страшно много.

— Какво за нея? — попита Лио и погледна към Роуз.

— Става за гадже, Лио — отбеляза Роуз, сякаш беше очевидно, все едно отдавна обсъждаме темата. — Хайде де, ти си най-якият пич в училище и си нямаш приятелка, защо не? Искаш да ми кажеш, че всички тези мускули не са предназначени за нас, момичетата?

Защо Роуз избра да го направи точно сега, нямах идея, но знаех, че измежду всички момичета, които би искал да се закачат с него доколко сериозно ходи с някого, Роуз беше на последно място в списъка. Той отвърна на нейното предизвикателство и в очите ѝ се появи искрица.

— Защо да имам една, когато мога да имам всичките? — попита Лио, изду рамене и изпусна въздуха от гърдите си. — Гаджетата носят само ядове, Роуз, те просто те дърпат надолу. Казват ти какво да правиш, какво да говориш. Нямам нужда от това, не и когато мога да се позабавлявам малко и после пак да съм си аз.

Роуз се засмя на думите му, докато неусетно навлязохме в парка, пуст и тъмен.

— Точно така, ти си голям мъж, нали? — каза тя, скочи на въртележката и започна да се плъзга напред и назад. — Окей, я кажи тогава коя последно изчука? От всички момичета, които ти се натискат, коя беше последната?

— Нямам намерение да ти казвам — заяви Лио.

— Защото не можеш — Роуз се ухили, докато въртележката минаваше покрай него. — Защото никога и никого не си чукал.

Въздъхнах, трудно беше човек да разбере това момиче, което хапеше и измъчваше някого, по когото толкова много си падаше. Някой, за когото тя само допреди малко беше говорила с такава любов и уважение.

— Разкарай се, да, правил съм го — каза Лио и Роуз отново се приближи.

— Лио, Лио, всичко е наред, няма от какво да се срамуваш, да си девствен не е срамно. Нали така, Рижи? Рижи също е от девствените. Вие двамата може да си направите клуб. Или пък да се съберете, ще бъдете такава сладка двойка, най-странната гей двойка, която някога е съществувала, но не знам, просто някак си пасвате.

Свих рамене. Нищо, което тя каза, ме можеше да ме засегне, освен това, така или иначе, беше вярно. Нямаше смисъл да го отричам. Нямах вид на човек, който някога е имал какъвто и да било смислен сексуален контакт, защото такъв никога не бе имало.

— Теб пък какво те засяга? — попита Лио. — Какво ти влиза в работата?

Роуз спря въртележката и дълго се взираше в Лио, а той отвърна на погледа ѝ, право в очите ѝ, сякаш щеше да я целуне или нещо такова. Но аз знаех, че всеки миг това приятелство между тях може да се промени в нещо друго, нещо, от което няма да бъда част. Усещах как това направо ме разяжда отвътре и боли. Трябваше да сторя нещо.

— Анабел Климентс — подхвърлих.

Лио отвори уста и ми хвърли поглед „какво-по-дяволите“.

— Това не беше яко, Рижи.

— Анабел Климентс, правил си секс с Анабел Климентс. Просто казвам. Няма от какво да се срамуваш, бива си я.

Свих рамене, да говоря така за Анабел не ме караше да се чувствам добре, но поне и двамата щяха да млъкнат.

Роуз се отдръпна, сякаш беше получила шамар, и веднага съжалих за всяка изречена дума.

— Както и да е. Не ме интересува. — Роуз се отдръпна от Лио, хвана почти празната бутилка от ръката му и я издърпа.

— Имаш ли нещо у себе си? — Тя погледна към Лио в търсене на хапчета или трева, или и двете. Лио поклати глава. — Не, свърши.

— Ааа — Роуз отметна глава раздразнено. — Егати смотаното, да се отрежеш в шибания парк и дори да не можеш да се отрежеш както трябва. Искам да се размажа, човече, искам да се отърва от главата ми.