Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Не, макар да мисля, че тя не би имала нищо против — прошепна Роуз. — Но тя не е негов тип, не е достатъчно женствена.

Обърнах се и я погледнах уплашено, че е прочела мислите ми в този момент.

— Сериозно, бро, изписано е на цялото ти лице — ухили се Роуз. — Няма от какво да се притесняваш, увлечението ти по госпожица Г. ще остане в тайна засега.

— Няма такова нещо! — изсъсках аз.

— По-кротко, момчета и момичета — каза господин Смит.

Роуз докосна с опакото на ръката си бузата ми и веднага я дръпна, сякаш се е опарила от горещината на изчервяването ми.

— Ама разбира се, изобщо няма такова нещо. Съвсем. Ох-ох.

— Какво няма? — ухили се Лио.

— Увлечение по госпожица Грийнстрийт — каза Роуз достатъчно силно, че да чуят всички.

— О, бро, падаш си по госпожица Г. — засмя се Лио и поклати глава.

— Убийте ме — казах аз и скрих лице в ръцете си, опитвайки се да не забелязвам как госпожица Г. се преструва, че не е чула нищо.

— Всичко е наред. — Лекридж ми предложи парченце мандарина. — И аз си падам по нея.

— Така. — Лили от радиото плесна с ръце, за да привлече вниманието ни. — Аз съм готова, нивата са настроени, записваме на живо, така че просто бъдете естествени, забавни и не псувайте, окей?

Ние всички измърморихме в съгласие и Лили започна да брои.

— Тук съм с „Огледалце, огледалце“, музикалната банда от гимназия „Темз“, която бързо си спечели цяла армия от фенове. Здравейте, момчета и момичета!

Тя кимна към нас и бързо повдигна вежди, подканяйки ни да кажем нещо.

— Здрасти… — отвърнахме в хор.

— И така, Рижи — по някаква причина Лили избра най-напред мен, тикайки микрофона си под носа ми.

Втренчих поглед в него и всички онези фантазии на рок звезда за безкрайни интервюта по медиите, където пръскам чар, остроумие и смайваща привлекателност, изведнъж отново ме връхлетяха.

— Разкажи ни защо организирате благотворителен концерт за музикантката от групата ви и ваша съученичка Наоми Демир.

Гледах микрофона, а после Лили наклони глава подканящо.

— Ами…

Нищо. Секундите минаваха и от мен не се отрониха никакви думи.

— За нас това означава всичко — Роуз грабна микрофона и го придърпа към себе си, като ми метна един кос поглед с крайчето на окото си.

— Когато го планирахме, Наоми все още се водеше изчезнала. Искахме да извикаме името ѝ толкова силно, колкото можем, и се надявахме да ни чуе и да се върне вкъщи, защото тя не е само наша приятелка, тя е част от нашето семейство — и когато изчезна, бяхме съкрушени. Сега отново е с нас и каквото и да ѝ се е случило, тя ще се нуждае от изключителна подкрепа, за да се оправи. А този концерт е за всички като нея, като нас, около нас, които понякога се чувстват така, сякаш няма с кого да поговорят. Посланието на концерта е, че ако никой не ви слуша, викайте силно, докато не ви чуят. Всеки заслужава гласът му да бъде чут.

— Страхотно, благодаря, Роуз — Лили се усмихна, очевидно впечатлена. — А ти, Лио? Съгласен ли си с Роуз?

— Да, мамка му! — каза Лио и Лили изключи рекордера.

— По дяволите, съжалявам — каза Лио, докато Роуз се заливаше от смях.

— Без псувни — Лекридж му напомни услужливо, преди да отхапе от сандвича си.

— Момчета и момичета, — господин Смит се стараеше да не се смее — успокойте се. Това е важно. За концерта и за всички вас това си е сериозна работа. И никакво псуване по радиото.

— Мамка му, съжалявам — каза Лио и Роуз отново прихна.

— Съжалявам — добави Роуз и си пое дълбоко въздух.

— Всичко е наред — Лили пое дълбоко въздух и вдигна микрофона. — Може да изрежем думата с „м“, така, Лио, престори се, че съм ти задала същия въпрос, и отново отговори.

Той кимна, докато тя натискаше за запис.

— Да — започна той. — Много хора са загрижени за Наоми. Вероятно много повече, отколкото би предположила. Тя е отново с нас сега и повече от всякога ще има нужда да го знае. Предполагам, че искахме да направим нещо голямо за нея и за всяко друго хлапе някъде там… може би, не знам.

Той наведе глава срамежливо и Роуз потърка рамото му.

— И Лекридж? — Лили поднесе микрофона на Лекридж, който се сепна — още не беше сдъвкал сандвича си, и премигна.

— Какво е усещането да заместваш любимия член на групата?

Лекридж прибра обратно сандвича в кутията за обяд и затвори капака.

— Аз не я замествам — замислено каза Лекридж. — Аз ѝ отдавам почит. Тя е най-добрият басист, когото някога съм срещал в живота си, и когато излезе от комата, ще я поканя на среща. Сигурно ще ми откаже, защото аз съм толкова под нивото ѝ, но пък защо да живееш живота си в страх, а?