Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Това означава нещо — Джаки промърмори на себе си и видях как изражението на Аш се промени, само малко.

Аш беше на същото мнение. Знам, че беше.

Макс беше прав. Родителите ми не знаеха нищо за мен — нищо, което да е от значение. Може би Най просто беше изпаднала в истерия, и то здравата. Може би се е напила и надрусала и си е направила татуировка, а може би толкова се е мразела, че ѝ се е сторило добра идея да се хвърли от моста, или може би просто е паднала.

Освен ако…

— А какво ще кажете за синините? — погледнах лекарката. — Онези около китката ѝ?

— Вероятно се е наранила във водата. — Д-р Патерсън погледна към вратата в желанието си да бъде някъде другаде. — Изпаднала е в безсъзнание, удряйки се наоколо…

— Не и тук… — Хванах ръката на Наоми и внимателно я повдигнах. — Тези изглеждат като следи от пръсти, сякаш някой много силно е сграбчил ръката ѝ.

Майката на Най покри уста с двете си ръце, сподавяйки надигащия се вик.

— Не мисля, че помагаш особено на майката на приятелката си — каза лекарката и внимателно пое ръката на Най от моята.

— Невъзможно е да се каже с точност какво е причинило тези синини. Наоми имаше рани навсякъде. — Тя стоеше права и пое контрола над всички в стаята. — Наоми е в деликатно състояние. Все още не знаем какви ще са последствията от нараняванията ѝ. Това ще отнеме време, а тя се нуждае от тишина, спокойствие и почивка. Предлагам сега всички да се приберете вкъщи. Върнете се утре и може би тогава ще знаем малко повече.

Погледнах към Аш и видях, че ме гледа втренчено, очите ѝ блестяха с всичкия гняв, който беше сдържала досега. Знаех как се чувства. Тези хора, които не познаваха Най, бяха готови да мислят най-лошото за нея. Все едно е нищо, боклук, който сам си е причинил това. Те не познаваха като нас сладкото, забавно, талантливо момиче. Те изобщо не я виждаха.

— Искам да остана с нея — каза Джаки на лекарката. Ниският ѝ глас прозвуча заканително.

— Разбира се, може да останете — каза д-р Патерсън. — Но тя изобщо няма представа, че сте тук. Под влиянието на силни успокоителни е. А всички вие се нуждаете от почивка и възстановяване. Върнете се отпочинали.

— Отпочинали? — Роуз се засмя и поклати глава към мен.

— Трябва да тръгваме — Макс прегърна с ръка Джаки. — Хайде, деца, вечерята ни очаква, нали?

Лио ни чакаше навън.

— Е? — попита той. — Какво казаха?

— Не мислят, че означава нещо — отвърна Роуз. — Мислят, че просто е смахнато, объркано хлапе, избягало от къщи, направило си татуировка и вероятно опитало се да се самоубие. Сякаш въобще не са я огледали и разбрали за татуировката, твърде е сложно. Това не променя какво според тях се е случило.

— Но грешат — заявих аз, говорейки на себе си. — Знам, че грешат.

9

На път към дома на Наоми се почувствах, сякаш се връщам у дома, макар и несъвършен дом без нея. Истината беше, че всички се чувствахме повече вкъщи в дома на Най, отколкото при семействата си. Джаки и Макс винаги бяха щастливи да ни видят, да ни нахранят, позволяваха ни да се размотаваме заедно и да оставаме у тях, когато имаме нужда. Домът на Най беше безопасно място, но дори и то не можа да я предпази от грубияните, които правеха живота ѝ в училище ад. Преди нас, преди да се появи групата, за да я изолира, тя отново и отново бягаше. Джаки и Макс се опитваха да ѝ помогнат, училището се опита да ѝ помогне, но грубияните не се отказваха лесно. Имало дни, сподели с мен Най, когато не можела да понесе мисълта да отиде на училище и трябвало да се покрие за малко, за да си върне увереността, но накрая винаги се връщаше. Попитах я защо никога не е сменила училището, и тя каза, че защото тогава те щели да спечелят.

— Дори и толкова уплашена, колкото бях, нямаше да ги оставя да спечелят — заяви тя.

И ми се усмихна.

— Защото виж ме сега, училището е в краката ми.

Майката на Най беше най-добрата готвачка от нашите майки, въпреки че никога не трябва да го споменаваш пред майката на Лио, ако искаш да доживееш седемнайсет. Трите — Аш, Наоми и Джаки — винаги готвеха заедно, просто така правеха. Не зная как точно да го обясня, но малката им кухня просто преливаше от любов. Пълна с изпарения от ястията, ухания, вкусове и любов. Джаки ни разказваше историята на живота си отново и отново, всеки път малко по-различна, но никога скучна. Макс беше турчин, овдовял млад, и след една година борба да отгледа сам малката Ашира, един ден срещнал Джаки в автобуса в „Сохо“, където работел при някакъв шивач. Джаки беше шумна и висока на ръст — по-висока от него, кльощава и русокоса, и никога не спираше да говори. Всеки ден те сядали заедно в автобуса, всеки ден Джаки разказвала за Англия, а Макс слушал, усмихвал се и се смеел. Всеки ден в продължение на една седмица Макс оставял Ашира при леля ѝ на път за работа. В петък Макс поканил Джаки на среща. Три месеца по-късно се оженили.