Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Вече без коса, аз се втренчих в отражението си и се почувствах… ами, изпитах усещането, че току-що сме се срещнали. Не исках все още да се прибирам вкъщи. Исках малко време просто да бъда себе си, да отложа неприятностите, които знаех, че ще настъпят, защото не бях доброто, спретнато подстригано дете от средната класа, каквото родителите ми искаха да бъда. Така че спрях пред едно студио за татуировки и разгледах дизайните. Имах малко спестени пари от работата в супермаркета в съботните дни — достатъчно да си направя някоя наистина добра. И си помислих, по дяволите, изглеждам на единайсет, та те директно ще ме изхвърлят.

Може би беше заради новата прическа. Обаче не ми поискаха лична карта и не ме изхвърлиха. Един внушителен пич с дълга сива брада, която стигаше до кръста му, ми връчваше албум след албум с дизайни и чакаше. Тогава видях онзи трайбъл с риба чук и попитах човека какво означава.

— Това е символ на силата, на защитника, на воина — отвърна той. — На човек, който би направил всичко за хората, които обича.

— Искам я — казах аз и по лицето ми плъзна червенина, когато осъзнах, че всъщност има само едно-единствено място, където да я направят без какъвто и да е шанс да бъде видяна. — На задника ми.

Той ме погледна продължително и знаех, че сигурно си мисли как това бръснато червенокосо смотано хлапе изобщо не се доближава до образа на воин защитник, но сви рамене и каза:

— Там ще боли.

— Ще го понеса — отговорих аз.

— Кожата си е твоя, приятелче.

Не излъга. Мамка му, как болеше, адски! Усещах чак в костите си как пистолетът вибрира, кожата ми пищеше, нервите ми се извиваха и виеха с всяко убождане на иглата, превръщайки минутите в часове, докато в един момент станах едно цяло с болката и тя се превърна в неделима част от всяко мое вдишване. Когато най-накрая всичко свърши и той остави иглата настрани, аз се свлякох от масата и отидох до огледалото. Цветовете на акулата оживяха, докато ги гледах, синьото и зеленото се извиваха и спускаха по кожата и мускулите ми и това усещане за топлина и мир се разпростря по мен и се почувствах наистина страхотно. Чувствах се в мир със себе си и наистина удобно в цветната си мастилена кожа. И тогава осъзнах, че постъпката ми е правилна, защото да покажеш наяве истинските си цветове винаги е правилно. Така и трябва да бъде.

Естествено, боля ме адски дълго, в продължение на дни, но не ми пукаше. Харесваше ми. Харесаха ми болката и акулата дори когато не можех да я видя, защото знаех, че е там, а това означаваше, че никой не ме познава изцяло, дори и хората, които са ми най-близки, и това ми харесваше.

Последната татуировка беше под мишницата, до сърцето ми. Точно след като Най изчезна и болката беше толкова силна, че имах нужда от нещо, което да я притъпи. Болката от последната татуировка вече замираше и осъзнах, че ми липсва това отвличане на вниманието, затова се върнах отново и мъжът с брадата я направи добре. Представляваше вълна, която се разбива в скали, водата се движеше, преобразяваше, променяше, набирайки сила. Аз съм вълна, помислих си: силна дори когато се разбива.

Спомням си, че исках да кажа на Най за това, защото си мислех какъв добър текст ще излезе, но нея я нямаше, за да ѝ го разкажа. Тя е била на онова място, където ѝ се е случило всичко.

И тази татуировка.

Точно това ме ужаси.

Наоми никога не би си направила татуировка. Тя ги мразеше.

Често гледахме „Заличители на татуировки“ заедно и единственото, което тя правеше, беше да повтаря до втръсване що за идиот трябва да си, за да изперкаш дотам, че да накараш някакъв друг идиот да ти направи татуировка, и колко противно ще изглеждат, когато кожата им остарее и се сбръчка. Казваше, че го правят от суета и липса на идентичност.

Момичето, с което се размотавахме в деня преди да изчезне, облечено в жълта рокля и с боси крака, никога не би си направило татуировка. За нищо на света.

— Мамка му! — Роуз коленичи до мен и се втренчи в странното изображение, татуирано в тъмносиньо.

— По дяволите — каза Лио, застанал зад нас.

Представляваше полукръг, съвсем мъничък, не по-голям от петдесетпенсова монета, изпълнен с фино очертан абстрактен шаблон, който, изглежда, нямаше никакъв смисъл. Криви, прави ъгли, точки и тирета, сноп след слой безсмислени детайли, които го правеха да изглежда почти плътен, докато наистина започваш да се вглеждаш в него, и когато го направиш, започваш да различаваш лица, животни, дълбочини и сенки. Едно мигване с очи — и всичко изчезваше.