Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Мисълта, че някой я е наранил така, ме вледени. Треперех.

Погледнах през прозореца и видях д-р Бяла престилка отвън да говори с медицинските сестри, лицето ѝ беше съсредоточено и сериозно. Тя не приличаше на човек, който би пропуснал нещо важно.

Имам предвид, че сигурно са огледали добре, нали? Не биха пропуснали нещо толкова очевидно и няма да искат да ги питам за това, нали? Като че мога да ги уча как да си вършат работата. Но от друга страна, Най е била измръзнала, когато са я открили, и оттогава е все така. Тя не би могла да им каже, че китката я боли. Протегнах ръка да хвана нейната, но се спрях.

Такава беше ситуацията с мен и Най, прекарвахме много време заедно.

Затова след като тя изчезна, от полицията ни попитаха дали могат да погледнат телефоните и лаптопите ни, да ровят в тях в търсене на някакви следи къде би могла да отиде. Казах им, че ако знаех нещо, естествено, щях да им кажа, но те заявиха, че е подобре сами да погледнат, затова им позволихме. Там нямаше нищо, което да им подскаже, че знаем къде е отишла Най, защото наистина не знаехме.

От полицията смятаха, че трябва да знам всичко за нея, защото така казваха хората, семейството ѝ, приятелите ѝ. Дори майка ми. Казаха, че ако някой знае къде е Най, това ще съм аз, защото харесвахме едни и същи неща, разсмивахме се един друг. Довършвахме си изреченията. Даже мислеха, че между нас има нещо. Защото заедно бяхме написали повечето от парчетата на „Огледалце, огледалце“ и много от тях бяха любовни песни.

Но ние никога не бяхме писали тези песни за някого от нас.

Най никога не ме питаше кого имам предвид, когато приключех с някой текст, аз също никога не питах. Беше ясно, че и тя, и аз сме влюбени в някого, който не е тук. Едно от нещата, които харесвахме у другия, беше, че не е нужно да знаем тайните си. Само изпитвахме нужда от съпричастие. Освен това тя беше единственото момиче в обкръжението ми, за което никога не ми е хрумвало какво би било да я целуна. Това просто не беше в наш стил.

Докато седях в болницата, се колебаех да я хвана за ръката. Преди щях да я хвана за ръка и въобще нямаше да ми пука какво ще кажат околните, защото с Най се познавахме добре. Сега обаче не знаех кой друг я е държал… или наранил. В момента тя беше непознат човек и едва сега, когато отново се появи, осъзнах, че наистина, ама наистина ми липсва.

Много внимателно, за да не би това да ѝ причини болка, сплетох пръстите си с нейните. Кожата ѝ беше топла, с китката си усещах стабилния ритъм на пулса ѝ. Погледнах към Лио и Роуз, видях, че все още са потънали в дисплеите си, затова много внимателно повдигнах ръката ѝ към устата си и прошепнах на кожата ѝ:

— Върни се, Най, чу ли? Върни се, имам нужда от теб.

И тогава го видях. В началото хвърлих само поглед, приличаше на полумесец. Преди не се виждаше, но ето че изведнъж се появи, прясно и ново. Ярко и ясно очертано.

— Мамка му — казах на глас и Роуз и Лио ме погледнаха.

— Какво? — приближи се Роуз.

— Татуировка — отвърнах аз. — Докато я нямаше, Наоми си е направила татуировка.

8

Ситуацията с татуировките беше следната. Аз имах три, но никой освен мен не знаеше за тях. Дори Роуз и Лио. Дори Най. Предполагам, че щеше да настъпи момент, когато ще се узнае и ще има доста викане и разочарование, но все още не му беше дошло времето, което е един от страничните ефекти да си пренебрегван от родителите си.

Нямах достатъчно навършени години, за да си ги направя законно, но първата беше самоделна — с игла и шишенце мастило. Гледах видеоклип в Ютюб и си я направих собственоръчно, на стъпалото, под свода. Мамка му, как болеше, а и се оказа пълен провал.

Трябваше да бъде символът за безкрайност, но изглеждаше повече като тъпа осмица. Дори не знам защо го направих, освен че исках да направя нещо и че болката ми хареса. В деня, когато си го причиних, усещах тялото си като натъртено отвътре и отвън. Исках да почувствам нещо друго, различно от тежката болка в гърдите ми.

Втората татуировка си направих същия ден, когато обръснах половината си глава. Не знаех, че ще го направя, освен дето в главата си имах една представа за начина, по който трябва да изглеждам, и докато тялото ми се променяше в съответствие с тази представа, но „визията“ ми — не. Тогава се събудих една сутрин и си помислих: какво значение има дали е правилно или справедливо? Тялото ми премина през толкова много промени и никого, ама никого не го интересуваше. Но ако си сложа пиърсинг или си обръсна главата, щеше да настане трета световна. Да вървят по дяволите, помислих си. Ако има нещо, което трябва да ми бъде позволено да контролирам в живота си, това е как изглеждам.