Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Махмурлук от уискито на баща ти? — попитах я аз.

— Какво да направя, като имам зрели вкусове — ухили се тя. — Имах нужда от това. Още не мога да повярвам. Когато Най изчезна, можех да си представям, че тя е добре. Ама сега… мамка му.

— Цяла нощ размишлявах за Най — каза Лио. — Не виждам смисъл да си причинява това, нали? Помните ли в края на последния срок? Тя се промени, престана да носи онези аниме грим и дрехи, и всякакви такива глупости. Изглеждаше… слънчева. Ден преди да изчезне, изглеждаше слънчево, нали? Не си го измислям, нали?

— Не, прав си — съгласих се аз. В края на миналата година тя беше в страхотна форма, през цялото време пишеше наистина добри песни — повече, отколкото можахме да запишем. Нямаше нищо, ама нищо, което да я накара да поиска да… сещате се.

— Значи — каза Роуз, — изводът е, че нещо кофти се е случило, нещо наистина адски кофти се е случило с нея, докато я нямаше. Това е единственото, в което има някакъв смисъл, нали? Нещо толкова гадно, че тя да не може да живее с това.

Не си дадохме сметка, че всички сме спрели, опитвайки се да си представим какво би могло да е такова нещо.

— Здрасти! — гласът прозвуча точно като на Наоми, чак се стреснахме.

Беше Ашира. Приятелите на Лио продължиха напред.

Спогледахме се: дали е чула разговора ни?

— Хей, Аш! — Усмивката на Роуз беше неубедителна. Стисна устни; не беше много сигурна какво да каже.

— Вижте, малко е неудобно, но Джаки си помисли, че няма да имате нищо против да се отбиете вкъщи, след като посетите Най тази вечер. На вечеря? Тя наистина няма кой знае какво да направи в болницата, а има нужда от нещо, което да ѝ отвлече вниманието от всичко това.

По някакъв начин Аш беше намерила сили за бегла следа от усмивка, колкото да сложи край на изречението. Виждаше се, че не ѝ е лесно.

— Мисля, че е глупава идея, но Джаки си е такава, смята, че всичко може да се реши с едно прилично ядене. Мисля също, че ще я накарате да се почувства подобре. Сещате се, все едно всичко отново ще бъде наред.

— Разбира се — казах малко неуверено, като погледнах първо към Лио и после към Роуз, и двамата кимнаха.

— Знам, че ще бъде странно… и мамки му, ужасно — въздъхна тя, наведе брадичка, а тъмните ѝ очи изглеждаха тъжни. — Джаки каза, че къщата е твърде тиха. А аз нямам много приятели. Или въобще приятели. Всички се чудят какво да ми кажат.

— По дяволите, съжалявам, Аш. — Роуз се опита да я докосне, но бързо отпусна ръка, преди да стигне до нея. Аш поначало създаваше впечатление, че не иска да я пипат.

— Вината не е твоя — Ашира сви рамене, вдигна поглед, за да срещне моя, и за миг си помислих, че може би има още нещо, което иска да каже, но само на мен. — Както и да е, никога не съм си падала особено по хората.

— Ама че сме кретени. — Лио поклати глава. — Трябваше да бъдем до теб. Не знам, всички се побъркахме малко.

— Е, концертът, който организирате, искам да кажа, е хубава идея. Нещо, върху което да се съсредоточим. — Аш се насили да се усмихне. — А аз си имам своите начини да се справя с всичко това. Както и да е, Джаки ще се радва да ви види и да ви нахрани до насита. Ако сте в състояние да го понесете.

— Разбира се — казах аз. — Липсват ми манджите на Джаки.

— Ами ти? — Най-накрая Роуз пресече невидимата линия около Аш и хвана ръката ѝ.

Тя винаги прекрачваше бариерите по този начин, никога не се боеше какво може да я очаква насреща.

— Добре съм. — Аш внимателно освободи ръката си. — Татко беше там, при нея, през цялата нощ, върна се тази сутрин, стабилна е, така че… Сигурно ще се засечем в болницата.

Тримата наблюдавахме как Аш се отдалечава, отново свела глава, косата ѝ се понесе след нея с бързината на желанието ѝ да се озове на място, където никой няма да види сълзите ѝ.

— Изобщо не ми хрумна да се отбия у тях — каза Роуз, когато прозвуча училищният звънец и осъзнахме, че само ние стоим още навън. — Или да видя как се чувства Аш.

— Никой от нас не се сети. — Лио обгърна раменете ѝ, а тя се обърна към него и опря за миг челото си на гърдите му.

Той леко я целуна по върха на главата и я пусна да тръгне, сякаш нищо не е станало, и в известен смисъл не беше, освен че за да целуна аз върха на главата на Роуз, ще трябва да порасна с цели две педи, а като видях как тя се накланя към него, нещо вътре в мен се скъса.

— Здравейте, банда! Искам да ви кажа нещо.

Господин Смит прекоси бетонния двор и се приближи към нас.

— Ще ходите ли по-късно в болницата?

— Да — отвърна Роуз. — Разбира се, господине, а вие?