Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Който и да го е направил, нужно е умение да се изрисуват всички тези детайли на толкова малко пространство. Всичко е внимателно очертано, без разтичане на мастило. Не е нещо, което би направила сама на себе си или в някое второразредно студио. Това е професионална работа. Трябва да кажем на полицията — заявих категорично.

— Как, майка му стара, изведнъж започна да знаеш толкова много за татуировките? — попита Лио. — И защо, по дяволите, да казваме на тези свине. Какво значение има?

— Защото това го нямаше, когато тя изчезна, а сега го има. Случило се е, докато я нямаше. Може би ще могат да проследят къде е направено? Да разберат с кого е била, как е платила за това… — Погледнах към Роуз. — Трябва да го направим, нали?

Тя кимна, а Лио поклати глава.

— Защо си толкова докачлив? — попита го Роуз и той притвори очи.

— Не е заради това, просто… беше кофти за мен, когато тя избяга, или сте забравили? Не ги искам отново около мен, особено сега.

Не лъжеше. Когато полицията разбере, че живееш в комплекса на Лио, започват да предполагат, че си виновен по дефиниция. Има много добри хора, които живеят там — хора като Лио и майка му, — но не за тях чуваха хората, а за престъпниците, наркодилърите и гангстерите. В мига, в който разбраха, че Наоми е приятелка с момче, което живее там, момче, чийто по-голям брат е на топло за въоръжено нападение, полицаите веднага се лепнаха за Лио и започнаха да се ровят. Отделиха много повече време на него, отколкото на нас. Независимо че иззеха телефоните и лаптопите ни, за да търсят из тях, тези на Лио задържаха най-дълго. Разпитваха го за всичко, от порното на браузъра му до обвиненията в нападение на брат му, заради което беше осъден. Всичко това му се отрази много зле, разгневи го още повече и малкото доверие, което имаше в тях, изчезна.

Не можехме да го обвиняваме, че иска да е възможно най-далече от всеки, който носи униформа.

— Предполагам, че може просто да не намесваме полицията — казах колебливо.

— Трябва — намеси се Роуз, свивайки рамене към Лио. — Това е улика, нали?

— Изобщо не стопляш — заяви Лио. — Избягало дете се сдобива с татуировка, голяма работа. Това не значи нищо, Роуз.

Роуз ме погледна и аз свих рамене. Прав беше.

— Работата е там, че ние знаем колко е странно това, но те няма да помислят така. Изобщо не им пука. Трябва да открием къде се е сдобила с нея, защото те няма да го направят.

— Е, ще кажем на Джаки и Макс, защото те я познават и знаят, че за нищо на света не би си направила това — заяви Роуз в защита. Мразеше да греши.

По този въпрос всички бяхме единодушни.

— Имам нужда от въздух — каза Лио, поклащайки глава. — Това място…

Когато излезе, беше навел глава, с ръце дълбоко в джобовете.

— Как не сме го видели? — Джаки държеше китката на дъщеря си, втренчена в татуировката, Макс стоеше зад нея, а веждите му така бяха свъсени, че образуваха дълбока падина.

Аш беше застанала до прозореца, следобедното слънце осветяваше огненочервени пламъци в косата ѝ, лицето ѝ беше абсолютно безизразно, докато гледаше. Наблюдавах я, чудейки се какво става зад тъмните ѝ очи.

— Със сигурност може да се каже, че е прясна, кожата все още не се е надигнала под мастилото. Дори още е леко розово. Как не сте я видели? — обърна се тя към лекарката.

— Когато постъпи, бяхме заети преди всичко със спасяването на живота ѝ — заговори д-р Бяла престилка, или д-р Патерсън, както пишеше на баджа ѝ. — Тонът не беше от първостепенно значение. При все че нямахме представа какви татуировки може да е имала или пък нямала, това е отбелязано в картона ѝ…

Погледът ѝ запрепуска по папката, която държеше, а Джаки се обърна към дъщеря си.

— Мислех, че не бива да я докосвам. — Джаки погледна към мен. — Мислех, че ще ѝ причиня болка, ако я отместя. Дори не съм повдигала ръката ѝ. Ако не беше ти, Рижи, никога нямаше да узнаем.

Изглеждаше странно да се изрече, но предполагам, че всичко ѝ се струваше странно сега, особено след като дъщеря ѝ отново беше при нея, изглеждаше като непознат човек и носеше непознато клеймо.

— Макс, мислиш ли, че трябва да кажем на полицията? Защото Наоми мразеше татуировките и смяташе, че са за пропаднали, винаги го е казвала. Нашето момиче не би направило това…

— Не знам. — Ръката на Макс стисна раменете на Джаки. — Най, която си мислехме, че познаваме, не би, но децата правят такива неочаквани неща през цялото време, любов моя. Аз ще им се обадя да им кажа, става ли?