Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Да, шефе! — Роуз го поздрави, преди да се обърне към мен. — Той мисли, че съм пълен гъз, нали?

— Ти си пълен гъз — отбелязах. — Освен това откога те е грижа какво мислят другите за теб и какво, по дяволите, искаше да кажеш с това ново татенце, защото прозвуча шибано зловещо.

— Само се закачам — каза Роуз. — И ми пука, пука ми какво мислите за мен вие двамата, както и Най. И може би малко Лекридж.

Когато коридорът опустя, тя свали очилата, зад тях дебелият черен грим около очите, който обикновено носеше, беше изчезнал, виждаха се само бледите ѝ сини очи, зачервени по краищата и подути от плач.

— За останалите лайнари не ми пука.

Притеглих я и я прегърнах, изгубвайки се в сладкия аромат на облака от косата ѝ.

— Лио не мисли, че си гъз — успокоих я аз. — Но аз определено смятам така.

Тя ме удари доста здраво в ребрата, но поне се смееше, докато я гледах как влиза в час, а слънчевите очила отново бяха на неизменното им място.

Роуз зае мястото си при учителското бюро, седна точно пред госпожа Хардиман и изчака, докато целият клас я погледне,

— Никога няма да познаете какво ми се случи снощи…

— Рижи? — Господин Смит подаде глава от кабинета си и ми направи жест да отида, както си стоях сам в коридора.

— Закъснявам за проверката, господине — казах аз, откъсвайки очи от Роуз, когато госпожа Хардиман затвори вратата със забележителен трясък.

— Ще ти дам бележка, просто исках да поговорим набързо как вървят нещата с Наоми. Сигурно е много трудно за всички вас да я виждате в това състояние, но най-трудно, предполагам, е за теб. С нея бяхте много близки, нали? Искам да кажа, разбира се…

— Да — отвърнах, докато влизах и кабинета му и той затвори вратата зад нас. — Мислех, че сме, но не знам какво се е случило, не виждам никакъв смисъл във всичко това. Никога нищо не е споменавала на мен или на другите, което да ни накара да мислим, че това може да се случи. Имам чувството, че по някакъв начин сме я разочаровали, най-вече аз.

— Недей да съдиш толкова сурово себе си. Всеки си има нещо, което не споделя с никого — отбеляза господин Смит. Гласът му беше нисък и мил. — Знам, че аз самият правя така, обзалагам се, че и ти също. Това не означава, че за нея приятелството ви не е било, че не е важно.

— Предполагам — отвърнах. Можех да си тръгна още сега, но не исках. Тук ми харесваше, беше тихо и спокойно. — Каква е вашата тайна, сър?

Той се засмя и поклати глава.

— Предполагам, че сам съм си нахлузих примката. Харесва ми да се занимавам с изследване на изоставени сгради, ето. Това е тайната ми. Да влизам в необитавани и стари сгради, където не бива да се влиза, и да разглеждам. Невинаги е законно и позволено, но пък е много забавно.

— Щом казвате.

Той отново се засмя.

— Ще го запазиш в тайна, нали? Не искам да си имам неприятности.

Наистина не виждах как може да си навлече неприятности с това, но все пак кимнах.

— Как е семейството на Наоми? Мислех да намина към тях, но не искам да се натрапвам.

— Не мисля, че ще се натрапите, сър — казах му аз. — Мисля, че на госпожа Демир ще ѝ хареса, хора наоколо, много подкрепа и такива работи. Ще ѝ отвлече вниманието. Мисля, че ще го оцени.

Наблюдавах го, докато той внимателно пренареждаше документите на бюрото си.

— Има ли нещо друго, за което искаш да поговорим?

Поклатих глава, бях на косъм да му разкажа всичко, което се въртеше ли, въртеше в ума ми. Но не го направих. Дори не зная защо всъщност, освен че ако изречах на глас всички неща, за които си мислех, той щеше да сметне, че страдам от някакъв вид разстройство, и щеше да ме накара да отида на консултация и да говоря с училищния психолог какво чувствам и куп глупости. Преди няколко години едно момиче се самоубило и оттогава насам, ако случайно по някаква причина изглеждаш малко тъжен, веднага те изпращат на терапия, а терапията така и не помогна на майка ми. Но ако реша да се обърна към някого, то ще е към него.

— Рижи… — той се поколеба за миг. — Изпитите ти наближават и… Виж, не искам да ти досаждам, но мисля, че доста неща ти се струпаха. Видях майка ти онзи ден в супермаркета и…

Боже, моля те, кажи ми, че не е това. Искаше ми се да потъна в земята от срам.

— Била е пияна — казах аз и всяка дума ми тежеше като камък.

— Така изглеждаше. Ти не ми спомена, че отново е започнала да пие много. Много ли са зле нещата вкъщи?

Ако кажех „да“, какво от това? Отново социалните и този път всичко, което им разкажа, само ще влоши нещата още повече. Трудно ми беше, исках да излея всичко, всяка дреболия, от която е съставена напуканата мозайка на живота вкъщи. Ако някой можеше да ме разбере, то това щеше да е той. Но не можех. Да, аз можех и да се измъкна и да съм наред, но какво щеше да стане с Грейси? Какво щеше да стане, ако социалните я вземат или нещо подобно? Не можех да рискувам.