Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Но тя не се е влошила? — смръщи се дълбоко Джаки.

— Подобрението е съвсем слабо — каза д-р Патерсън. — Джаки, пътят на възстановяването ще е дълъг, не може да се очакват чудеса. А по-важното е, че не бива.

— Но тя не е по-зле. — Джаки кимна, сякаш това беше всичко, което искаше да чуе.

— Не е по-зле — повтори д-р Патерсън тежко.

Джаки и Макс влязоха да поседят с нея, а Аш ме погледна.

— Знаеш ли какво, няма значение — казах аз.

— Кажи ми — продължи тя, като се приближи една крачка към мен.

Още помнех пръстите ѝ на устните ми и отстъпих леко назад.

— Просто предчувствие — отговорих аз, поклащайки глава. — Нямам абсолютно никакво доказателство.

— И какво е, майка му стара?

— Струва ми се… — въздъхнах. — Мисля, че Най се е виждала с някого. Някой, с когото е имала нещо сериозно, преди да изчезне. Мисля, че може би не е бягала от нас. По-скоро е бягала към някого. Някой, за когото е мислела, че е по-важен от всичко друго. Някой, за когото не е искала да ни разкаже.

— И аз мисля така — сподели Аш, изненадвайки ме за втори път.

— И ти ли? — погледнах към нея и тя кимна.

— Това е единственото нещо, което ми се струва смислено, че нещо, някой ѝ се е случил и това я е променило напълно.

— Какво ще правим тогава? — попитах аз, когато тя отново се приближи до мен. Този път не се отдръпнах.

— Ще разберем кой, по дяволите, е той — отвърна тя.

14

Разхождах се на бос крак напред-назад по пода, покрит с бели плочки, в кухнята на Роуз, чорапите и обувките ми бяха навън, на платформата в малката ѝ оградена градина, и се радвах, че вече не бях в болницата при Аш и нейната влудяваща напрегнатост. От една страна, беше страхотно да съм около нея — тя притежаваше онзи вид излъчване, което ме караше да мисля, че може би съм в състояние да направя нещо за Най. От друга страна, не знам. Имаше нещо в нея, което хич не ми действаше успокояващо.

Тук, в дома на Роуз, беше тихо, слънчево и спокойно.

Тя живееше само на няколко пресечки от мен, но такъв си е Лондон. Високи жилищни сгради с апартаменти и общински имоти, после типични двойки сгради като нашата, и после такива като дома на Роуз луксозни къщи с алеи за коли, мазета под земята и остъклени веранди, всичките събрани заедно под един и същ пощенски код, богатите и бедните живеят един до друг, имение за милиони като това и малкият двустаен апартамент на Лио. Тук винаги е било така, няма нужда богатите и бедните да търсят примери далече, за да видят как живеят другите.

Когато получих съобщението на Роуз, с което ми казваше, че трябва да говори с мен, бързо си тръгнах от болницата. И честно казано, Аш ми беше доста ядосана, че я оставям сама. Според нея нещо лошо се е случило с Най, това беше единственото обяснение, и не можеше да повярва, че всъщност сестра ѝ може би е искала да избяга към един нов живот, може би всъщност го е планирала. Разбирах защо, поне отчасти, но каквото и да я е накарало да се озове в реката, не беше ли подобре да знаем, че не е била отвлечена от психопат?

Не че знаехме нещо всъщност.

Въздъхнах и положих пръсти на приятно хладните мраморни плочки. Кухнята на Роуз беше толкова различна от моята кухня, стара и мрачна, с огромен шумен хладилник и съдомиялна, която човек можеше да сбърка с пералня. Бащата на Роуз беше богат и къщата ѝ беше доказателство за това. Не можеш да видиш хладилника или пералнята, нито пък съдомиялната в тази къща. Телевизорът в хола беше с размерите на стена. Подът под топлите ми крака беше хладен, затова ходех напред и назад, вътре и навън през отворените врати, водещи към градината, където Роуз седеше в беседката и се упражняваше какво ще каже пред камерата, и обратно в хола да огледам отражението си в гигантския телевизор. И после пак същото.

— Здравей, Рижи! — Аманда ме видя, докато слизаше по стълбите.

Елегантната ѝ руса коса беше нюансирана на кичури. Изглеждаше като модел от лайфстайл списание — добре съчетани цветове, изискан, пестелив грим, много лак за коса. В интерес на истината я харесвах, изглеждаше мила, но беше изключено да го спомена пред Роуз. Може би причина за отношението ѝ беше фактът, че майка ѝ е починала, когато тя е била малко момиченце. За нея никога нямаше да има майка, толкова добра като нейната. На мен всяка майка ми изглежда като огромно подобрение на фона на моята.

Очите на Аманда незабавно се приковаха върху босите ми крака и аз подгънах запотените си пръсти.

— Как е Наоми?

— Без промяна, Аманда — отвърнах. — Благодаря, че питаш.