Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Тя вдигна ръката ми и я допря до бузата си и точно в този момент ми се искаше да изгоря и изчезна сред пламък и пепел, това щеше да е идеално. Вместо това просто стоях там, маса от плът и нервни окончания.

— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

— Разбира се, че мога…

Отдръпнах ръката си от лицето ѝ и се чудех дали това наистина е вярно, мога ли наистина да ѝ кажа всичко? На момичето, което се надсмиваше над почти всяко искрено обяснение в любов, което му направят? Не че обвинявах Роуз, че не се доверява на света, защото светът не беше дал на когото и да било от нас каквато и да е причина да му вярваме.

— Да не би да си имаш някого, когото харесваш? — попита тя и аз въздъхнах и напъхах ръце в джобовете си заедно с телефона ѝ. — Защото ако има, трябва да направиш нещо, да ѝ кажеш как се чувстваш, независимо коя е тя. Ти също заслужаваш щастие.

— Също като кого? — попитах я аз.

— Нямам представа, всички останали щастливи хора. Аз например съм щастлива, а и да вземем Лекридж, той изглежда доволен като котак.

Нямаше как да не се усмихна.

— Ами защото любовта на живота му е неговата китара — отвърнах, — Роуз, кога ще правиш глупавото си видео? Колкото и да ти се струва невероятно, всъщност имам живот и извън това да бъда на твое разположение.

— Добре де, добре! Просто казвам, че си страхотна партия и има и други момичета, които мислят така. Знам, че Мили Харкър от десети клас непрекъснато те гледа с влажен поглед и…

— Роуз, просто спри — казах по-рязко, отколкото възнамерявах. — Виж. Не искам гадже, окей? Не ми е до това в момента, част от групата съм, а Лио и… ти… — запънах се на последната дума. — Вие може да се закачате с някой непознат, докато Наоми е в кома, но с мен не е така.

Роуз ме гледа известно време, после сви рамене и се обърна към масата си, оправяйки грима си.

— Значи всъщност твърдиш, че съм безсърдечна, егоцентрична крава — отбеляза тя и разбрах, че се е почувствала наранена, от което ме заболя.

— Не, просто казвам, че не искам това точно сега, не мисли за това.

— Е, явно единствено ти сред всички шестнайсетгодишни тийнейджъри на този свят не искаш и не мислиш — заяви тя. — Хайде тогава да се заемем с това видео. Готова съм за моя близък план.

Преди да натисна за запис, телефонът на Роуз избръмча живо в ръцете ми. Съобщение от номер, който не беше записала. Прочетох го, преди да се усетя.

Не мога да спра да мисля за това, което направихме днес,

кога може да го направим отново?

— Хей! — Роуз грабна телефона от ръцете ми.

— Кой е, Роуз? — попитах аз. — С кого излизаш? Маз ли е?

— За бога, Рижи, успокой се! Закачам се малко с онова момче от „Сейнт Пол“, просто излизаме, знаеш, нищо сериозно. Явно той се е влюбил в мен.

Колебанието в отговора ѝ беше съвсем миниатюрно, но въпреки всичко се долавяше. Роуз ме лъжеше, но заради едно момче? Защо ще го прави? Защо ще лъже човека, на когото уж е казала всичко? Появи се лека усмивка, докато отговаряше на съобщението, бузите ѝ се изчервиха. Тя го харесваше.

Гняв изригна в гърдите ми и отидох да си обуя чорапите и кецовете, като ругаех връзките им.

— Какво правиш?

— Тръгвам си, казах ти, трябва да се върна при Грейси.

— Рижи, моля те! — Тя втренчи поглед в мен. — Ще отнеме три минути, моля те. Съжалявам, окей? Не знам защо се дразниш толкова. Той е просто някой, когото срещнах на лагера по драма, на който татко ме накара да отида. Очевидно е луд по мен, очевидно вече съм го разкарала. Моля те, не се ядосвай! Какво да направя, като съм сексуална сирена.

Тя се шегуваше, но не се засмях. Ако беше някой от лагера по драма, нямаше да ми пука. Ако беше „някое момче“, тя щеше да прочете на глас съобщенията му и да ни покаже разговорите си с него в Снапчат, за да се посмеем всички.

— Не се дразня — отговорих аз. — Притеснявам се.

— Притесняваш се? Мамка му, Рижи. Да не си баща ми? Сега може ли да направим това видео?

— Дадено — казах и отново взех телефона ѝ. — Имаш пет минути, гледай да го направиш добре.

Наблюдавах как Роуз фокусира погледа си върху обектива на обратната част на телефона, говорейки с него, сякаш клюкарстваше с най-добрата си приятелка, само дето, разбира се, тя нямаше такава. Гледах я как се смее, как блестят очите ѝ, как устните ѝ се отделят една от друга, докато подробно обяснява ироничния си грим. Беше забавна и остроумна и изглеждаше обречена да бъде звезда. Сетих се как влезе в училище тази сутрин, сякаш ѝ принадлежеше. Как прави всяка своя крачка, все едно завладява света. И си помислих, че макар и за пред целия свят да изглеждаше, сякаш никой и нищо не може да я нарани, тя е най-уплашеният и най-самотен човек, когото познавам.