Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

И че ако някога позволя нещо да я нарани, знаейки това, което знам, нямаше да понеса да живея със себе си.

15

Прибрах се вкъщи, а Грейси седеше във всекидневната и гледаше „Единственото шоу“.

— Рижи! — Тя скочи право в ръцете ми, миришеше на кетчуп и училище. — Барабани?

— Разбира се — казах аз и пренесох тежестта ѝ в ръцете си, като я повдигнах на бедро. — Къде е мама?

— В банята — каза Грейси, докато я носех нагоре. — Тате се прибра! Донесе пица!

— Еха! — усмихнах ѝ се в отговор. — И къде е сега?

— Не знам. Май пак излезе.

Изглежда, тя нямаше нищо против това, след като е оставил пицата. Забавно е как малките деца обичат родителите си, без значение какви са и как се отнасят с тях, защото не познават други. И тогава един ден, един ден всичко се променя. И това ме натъжаваше. Не исках да идва денят, в който Грейси няма да се вълнува от двайсетте минути, прекарани с баща ѝ и една пица.

— Е, влез в стаята ми и се приготви, става ли?

Спрях пред вратата на банята.

— Грейси само ще посвири на барабаните и после ще я сложа да спи — извиках през вратата.

Нямаше отговор, но чух пускането на водата и как течеше от кранчето, след това спря. Просто свих рамене и отидох при Грейси. Имаше само един начин да репетирам вкъщи и това беше като включа слушалките си в стереото и сложа демпферите на инструментите. Настаних Грейси на една табуретка и я свързах с кабела, като избрах някакъв мръсен хардрок, който ѝ беше любим. Натиснах Play и тя започна здравата да пердаши през инструментите ми. Наблюдавах я известно време, очите ѝ бяха затворени, а на лицето ѝ грееше голяма глуповата усмивка. Наистина трябваше да прекарвам повече време с нея, да се уверя, че е добре и се справя. Имам предвид, че изглежда, беше добре, но пък тя как би разбрала обратното? А аз, ще разбера ли аз?

Грейси забиваше и блъскаше, и изведнъж онзи момент с Роуз се върна в паметта ми с внезапна тръпка на желание и почувствах вина. Като знаех всичко, през което е преминала. Всичко, което пазеше в тайна, и колко много означава за нея приятелството ни, и въпреки това още я желаех. Толкова много, че понякога болеше дълбоко в гърдите ми.

— Къде е Грейси? — извика мама точно пред вратата ми.

— Тук — отвърнах. — Казах, че ще я сложа да си легне.

— Хайде! — Мама рязко махна слушалките на Грейси и въпреки оплакванията ѝ я задърпа към стаята ѝ.

— Искам да свиря с Рижи — изстена Грейси.

— Казах, че ще я сложа да си легне! — извиках отново, но мама не ми отговори.

Понякога все едно не ме виждаше или поне щеше да е така, ако тя не полагаше толкова усилия да не гледа към мен изобщо. Вместо това получавах най-лошото от двата свята, майка ми едновременно ме игнорираше и насочваше гнева си към мен като нажежен до червено лазерен лъч.

— Добре — казах, затваряйки вратата достатъчно силно, за да я подразня.

Седнах на леглото и проверих телефона си.

Нямаше никой онлайн.

Изпитвах безпокойство, безпомощност и безизходица в капана на собствената ми кожа. Също като онази картина, която веднъж видях при едно посещение от училище в някаква художествена галерия. На нея беше изобразен слаб, блед млад мъж с яркочервена коса, изтегнал се на леглото си, може би дори мъртъв. Точно така се чувствах в момента. Сякаш съм поет или художник, завинаги обречен да бъде нещастен в любовта. Чувствата, които по-рано изпитах край Роуз, ме извадиха от равновесие. Плашеха ме и ме вълнуваха. Но имаше две много важни причини да го преодолея.

Аз просто не съм неин тип и няма начин това да се промени.

А дори и да бях, аз я познавах. Познавах я така, както никой друг, по начин, който означаваше повече от всичко друго. Изглеждаше шантаво, но беше вярно, защото, виждате ли, аз знаех истината за Роуз.

Освен нея и тези, които са го направили, само аз знаех, че когато е била на четиринайсет години, ѝ се е случило нещо ужасно. Нещо, което я е променило завинаги.

Осем месеца по-рано…

Тя беше притихнала изведнъж. Сякаш светлината е изчезнала от очите ѝ и тя се е изключила, изгубена в един различен миг от този, в който се намирахме в момента. Смеехме се, говорехме и гледахме глупави филми в стаята ѝ. Нашето приятелство беше съвсем скорошно, все още кръжахме наоколо, опитвайки се да разберем другия, да узнаем какво означаваме един за друг.

Дори не си спомням кой филм гледахме, беше някакъв отвратително типичен гимназиален филм, в който невзрачно момиче претърпява пълна трансформация точно навреме за първата си целувка.