Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Няма да мога — отговори той. — Арън иска да съм наоколо.

— За какво? — попита Роуз и веждите ѝ се свъсиха загрижено.

— За бройка. — Лио сви рамене и се опита да изглежда, сякаш е нищо, но не беше така.

— За бройка? — Роуз ме погледна.

— Той ще се вижда с оня пичага, за да си изяснят отношенията, и иска бройка да пази гърба му. Аз съм дясната му ръка, така каза.

Той вдига брадичката си, докато го казваше, беше горд.

— Лио, сериозно, не отивай с него. Неговите проблеми не са твои — отговорих аз. — Човекът е навън от пет минути и вече си търси неприятности. Може би Арън си е просто такъв, но не е необходимо и ти да бъдеш.

— Виж, Лио — започна Роуз изненадващо нежно. — Моля те.

— Абе вас какво ви засяга всъщност? — попита Лио, но не прозвуча като гневен въпрос. По-скоро като сериозен въпрос, който се нуждае от съвсем конкретен отговор.

Роуз погледна към мен и видях колко е неуверена. Лио нямаше да получи отговора, на който се надяваше, и най-ужасното беше, че част от мен се радваше.

— Защото си ми приятел, тъпчо — каза тя. — Освен това, ако те хванат да правиш нещо, което не трябва, и то точно преди концерта, ще сме прецакани, нали?

Лио врътна очи, сякаш не го интересуваше, но знаех, че не е така. Почувствах го точно по същия начин като него. И знаех, че ако Роуз му сподели как изпитва същите чувства към него, както той към нея, той щеше да направи всичко, което тя поиска.

— Попита ли Арън за Карли? — реших да се включа.

— Не, човече, той не беше в носталгично настроение, сещаш ли се какво имам предвид?

— Карли коя? — попита Роуз.

— Карли с мемориалната градина — отговорих.

— О, тази Карли — въздъхна Роуз. — Мислех, че имаш предвид момиче. Защо говорим за Карли?

— Рижи си има вземане-даване с някакво момиче в „Камдън — добави Лио и леко я разсея, а устата на Роуз остана отворена.

— Какво? Какво е станало? Рижи? Да не би изведнъж вече да имаш сексуален живот?!

— Не — казах твърдо, наслаждавайки се да видя, че новината, макар и предадена неточно, малко я подразни. Трябваше по някакъв начин да говоря с Арън, дори и той да е последният човек, с когото искам да бъда в една стая. — Виж, Лио, може ли да дойда с теб след училище, за да поговоря с Арън? И след това ще отида у Роуз. Когато ти ще излезеш да си бройка или каквото е там.

Лио ме изгледа от горе до долу.

— Не знам, Рижи, ти и Арън не сте точно… съвместими, а нещата са малко тегави в момента. Знаеш. Проблемът с бройката.

— Боже, искам само да говоря с него, няма да се женя за него — отвърнах. — И може би ако съм наоколо, ще имаш повод да не се забъркваш с гадостите на Арън.

— Ти си избра погребението. — Лио сви рамене и се усмихна едновременно. Прозвуча зловещо.

— Добра идея — прошепна Роуз, докато Лио притича през улицата да настигне някакъв познат. Току-що бяхме излезли на площад „Долфин“ и се вляхме и постоянния поток от стотици деца, поели в същата посока. — Сега ще можеш да го наглеждаш, за да се увериш, че няма да се забърка в сериозни неприятности.

И когато Роуз изостана, за да се включи в клюките, които си разменяха Каша и момичетата, Лио се върна назад и ме изчака.

— Добре е, че се размотаваш с нея — започна той. — Така ще можеш да се погрижиш да стои настрани от неприятности. Опитай се да разбереш с кого още се вижда.

— Още? — попитах го аз.

— Освен нас, дебил — отвърна той.

Комплексът на Лио винаги кипеше от живот, двайсет и четири часа в денонощието. По това време на деня беше пълно с малки деца, които си играеха след училище, изпълвайки зелените пространства под дърветата с писъци и смях. По-големите караха колела и скейтборд на импровизирана писта с препятствия и се спускаха по бетонни стъпала, рискувайки да си навлекат гнева на старците на пейката, които пък се възползваха от топлия септември. Музика се носеше от отворените прозорци, пране се вееше по балконите на високата кула, която се извисяваше в небето отвъд обсега на очите ми.

Домът на Лио беше на осмия етаж на дълъг блок с балкони, които гледаха към пътеките на зеленото пространство наоколо.

Асансьорът беше шумен и бавен и миришеше на цигари.

— Значи, сега си момчето за поръчки на Арън? — попитах Лио по-късно.

По целия път си бърборехме обичайните глупости, като например как вървят репетициите, за футбол, момичета, музика, а после, като влязохме в комплекса му, той просто млъкна. Нито дума повече.

— Не за това става въпрос и го знаеш — каза той.

— А за какво тогава?