Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Тогава вече бяхме приятели, смеехме се и се шегувахме. Излизахме заедно, разменяхме си майтапи. Аз бях част от всичко това. Никога не бях изпитвала подобно чувство преди. Да си част от нещо толкова хубаво.

Най организира първия ни концерт, тя изтормози и досади до смърт на онзи пич със задната зала в кръчмата, докато той се съгласи, че можем да свирим, макар че нямало да ни плати. Не ни пукаше. Не ни интересуваше и дали някой ще дойде. Беше само думата — концерт. Първият ни истински концерт.

Залата беше празна, когато заехме местата си. Нямаше осветление, само няколко крушки, полюшващи се от тавана. Нямаше значение, беше първият ни концерт. И мамка му, звучахме убийствено! Дансингът беше безлюден, но дори не забелязахме. Всичко, което имаше значение за нас, бяхме самите ние. Среща на погледите, краката отмерваха такта, телата се полюшваха, устните припяваха. Сексът беше непозната територия за мен, но трябваше да е много по-добро от четирима души, толкова тясно свързани помежду си, че да познават ритъма на сърцата си.

И тогава един след друг хората започнаха бавно да идват от бара и на петото ни парче вече се беше събрала тълпа, температурата се покачи толкова бързо, че от тавана капеше пот като дъждовни капки. Изсвирихме всяка една от нашите песни, а после и всички кавъри, за които се сетихме, и накрая бяха в краката ни и ни молеха за още. Най-яката дрога на света.

По-късно собственикът на пъба ни дръпна щепсела и целият пъб се разбунтува и крещеше за бис. Беше страхотно. Навън в коридора погълнах цяла една малка бутилка вода, а Роуз излезе от тоалетната.

— Мамка му, ти свири изумително — каза тя, сграбчи ме и ме целуна по затворената уста. — Мамка му, обичам те, Рижи.

Стоях там дълго, след като тя си тръгна, и се опитвах да проумея всичко това. Сърцето ми от концерта ли препускаше така, или от устните ѝ? Каквато и да беше причината, адреналинът ме караше да треперя и да се треса. Чувствах се като в безтегловност. Бях зашеметена от нея точно в този момент, и го знаех. Знаех, че ще прекарам близкото си бъдеще влюбена в момиче, което никога нямаше да почувства същото към мен.

След като всички си тръгнаха, натоварихме инструментите ми във вана на един приятел на Роуз, когато собственикът излезе да ни види и запали цигара.

— Може да свирите отново — каза той.

— Само ако ни платите — отговори Наоми.

— Петдесет паунда — отвърна той.

Почувствахме се като милионери.

24

He си спомням какво се случи, след като Роуз ми каза, че не целува момичета, спомнях си само изражението на лицето ѝ — каквото и да беше, беше точно обратното на любов. Спомнях си как си тръгнах от тях, макар че нямам спомен как съм се обула или как съм грабнала нещата си. Спомнях си вечерната хладина върху пламналите ми бузи и как, докато тичах по улицата, меките подметки на кецовете ми не издаваха почти никакъв звук. Не си спомнях как се прибрах вкъщи или нещо друго, до момента, когато застанах пред огледалото ми и се погледнах.

Онова аз, което стоеше там, имаше силни, но не и мускулести ръце и стегнат стомах, скрит под широка риза, прикриваща малките ми гърди.

И другото ми аз, момичето, застанало зад мен, беше нещастното, онова, което можех да бъда. Онова, което ме следваше където и да отида, моят собствен, личен призрак.

За пръв път погледнах през рамо към моето отражение и право в очите ѝ. „Тя“ имаше дълга коса, която изправяше всеки ден, и точното количество червило за възрастта ѝ, прасковено, защото подхождаше на нейния тон на кожата. Беше момичето, което всички харесват, защото не е твърде красиво и не е твърде гръмогласно; беше перфектната най-добра приятелка, учеше усилено и винаги беше с навреме написано домашно. Справяше се прилично в училище, справяше се прилично в живота, а ако някое момче я забележеше, се преструваше, че е развълнувана. И може би с тези скейтър роклички, които нейната майка ѝ купуваше, и ботите на ток, нямаше да мине дълго време и щеше да си има приятел, защото въпреки че беше джинджър, тя беше хубава, с деликатни черти и големи зелени очи. Отстрани това момиче беше всичко, което едно шестнайсетгодишно момиче трябваше да бъде.

И майка ѝ толкова се гордееше с нея.

Но вътрешно това момиче всяка секунда искаше да плаче. Вътрешно крещеше, но не можеше да го покаже. Вътрешно се чувстваше изгубена и самотна, и уморена, толкова уморена да се преструва, че се чудеше дали ако накара сърцето си да продължи да бие, то ще боли толкова много от преструвките ѝ да бъде всичко, което всъщност не е.