Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Ейми? — Грейси ме наричаше с истинското ми име само когато мама я е изпратила да ме извика за нещо. — Ейми?

Не отговорих, просто лежах там. Не бях сигурна какво да правя.

— Рижи?

— Влез, хлапе — извиках аз и тя тихо пристъпи, облечена в пижамата си на Скуби Ду, въртеше топката в юмрука си, а очите ѝ още бяха сънени.

— Какво става?

— Мама каза, че трябва да ме заведеш на училище, защото ѝ е лошо. Но няма никакво мляко за зърнената закуска, а аз не знам какво друго да закуся.

— Добре, всичко е наред, идвам. Провери дали има някакъв хляб.

Просто искам да оправя нещата. Просто искам всичко, което се случи снощи, онзи пост, който се появи в хронологията на всички, да изчезне и всичко да си бъде както преди.

Но нямах идея как да го направя.

Беше почти невъзможно да се изтръгна от страха и тревогата, които искаха да нахлуят във всяка частица от мен, но си наложих да го направя, да се облека и да обуя кецовете си. По пътя надолу спрях пред стаята на мама. Тя стоеше пред прозореца, гърбът ѝ беше изправен и стегнат.

— Искаш ли чай? — попитах аз.

Тя се обърна с пъшкане, за да ме погледне, цялото ѝ лице беше триъгълник, триъгълни очи и уста, тъга във всяко ъгълче. Майка ми изглеждаше като развалина.

— Моля — гласът ѝ беше дрезгав и сух, стаята вонеше на урина, чудех се дали не се подмокря в леглото.

Чаках. Искаше ми се… Искаше ми се да поговоря с нея за това, но не можех. Затова се съсредоточих върху единственото нещо, за което можех да се погрижа в момента. Сестра ми.

— Днес аз ще взема Грейси, става ли? Мога да се чупя последните десет минути от училище, за да съм сигурна, че ще бъда навреме.

— Благодаря. — Мама изобрази някакво подобие на усмивка, но само дотам.

Тя ми обърна гръб, придърпвайки пухената завивка над главата си.

Грейси говореше, но аз не слушах, а и нямаше нужда. Всичко, от което се нуждаех, беше да държа ръката ѝ, да усещам как ме дърпа и тегли за ръката, когато прескача и подскача, и да се концентрирам усилено да не мисля какво ме очаква в училище. Можех и просто да не отида, да оставя Грейси и отново да отида в „Камдън“, но ако не отидех, нямаше да знам колко зле е положението в действителност. Нямаше да знам дали Роуз е добре.

Грейси трябваше да дръпне ръката ми, за да ме накара да я пусна, защото бяхме стигнали до училищната порта.

— Ще дойдеш ли да ме вземеш? — попита тя и аз кимнах.

— Доскоро! — гледах я как тича към класа си, а игрището опустява и училищните майки и татковци си тръгват.

Не оставаше нищо друго, освен да се обърна и да застана лице в лице с това, което щеше да последва.

26

Всички бяха влезли в час, докато тихо се движех по коридорите с надеждата, че постоянното жужене и бръмчете в джоба ми най-накрая ще спре. Както преди време, когато Тали Лоусън изпрати снимка на гърдите си на Кларк Хенсън, той направи скрийншот и тя обиколи цялото училище. Някои хора я наричаха уличница, други пък наричаха него задник, какъвто определено беше, и в крайна сметка двамата бяха отстранени от училище за две седмици, след като полицията ѝ отправи предупреждение, че е направила неприлична снимка.

А пък когато се разнесе новината, че Наоми е изчезнала, никой вече не се интересуваше от циците на Тали.

Всички ме мразеха и същата онази несигурност, която някога изпитвах, се завърна. Все едно онзи призрак, момичето от представите ми, внезапно е изскочил изотзад и отново се е вселил в тялото ми, за да ме изпълни с болката и тревогата, които носеше в гърдите си.

Може би съм лъжкиня. Никога не съм била откровена с Роуз какво изпитвам към нея.

Може би не съм свестният човек, който си мислех, че съм.

Може би в края на краищата съм чудовище.

Влязох в час по музика и седнах по-напред. Можех да почувствам злобното шушнене зад гърба ми, усещах го по вибрирането в джоба ми. Извадих телефона си и бързо спрях профилите си.

— Рижи, какво правиш? — извика ми господин Смит, като ме изненада. — Дай ми телефона си!

Дори не ме изчака да му го подам, а направо го грабна от чина ми и го хвърли в чекмеджето на бюрото си.

— Ела да го вземеш след часа — каза той.

Но макар и без телефон вече, разликата не беше голяма. Още го чувах как вибрира в чекмеджето на бюрото и виждах проблясващите екрани навсякъде около мен, рояк от електронни думи, трупащи се и умножаващи се в оскъдния въздух, и всяка една жилеше като остра игла.

Звънецът би, а аз седях на стола, опитвайки се да покажа, че чувам всяка от промърморваните обиди, които се удряха в мен, докато всички излизаха.