Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Когато стаята се опразни, отидох при господин Смит.

— Виж, съжалявам, че ти се развиках — започна той. Изглеждаше нервен и объркан. Знам как се чувстваш. — Този клас наистина ме изкарва извън нерви понякога. Но ти си една от добрите и не заслужаваш това.

— Всичко е наред.

— Какво става? — попита ме той, изваждайки телефона от чекмеджето, но го задържа в ръка в очакване на отговор.

— Нищо — вдигнах рамене и погледнах към вратата.

Не исках да е мил към мен, страхувах се, че ако продължи, ще се разплача. Той стана от бюрото, приближи се и застана до мен.

— Хей! — Почувствах успокояващата тежест на ръката му върху рамото си, докато ме гледаше в очите. — Ако тия тука те тормозят, тогава говори, става ли? Не искам никой да крие и трупа негативното в себе си. Нищо не е чак толкова лошо, Рижи. Може да се обърнеш към мен, нали?

— Благодаря, господине — отвърнах.

Останах малко по-дълго и се чудех дали наистина бих могла да му кажа как втория път, когато целунах момиче, съм съсипала отношенията с най-близката ми приятелка. Вгледах се в зелените му очи и реших, че отговорът е „не“.

— Тук съм, когато имаш нужда — заяви той. — Ти си страхотно момиче, Рижи.

Това беше комично, защото се чувствах като ужасно момиче.

— Шибана мръсница — каза Каша, когато минах покрай нея. — Какво, да не ми заглеждаш циците, лесбо?

Държах главата си сведена и за първи път съжалих, че оставих голяма част от остриганата си коса на пода на фризьорския. Сега нямаше къде да се скрия.

— Да си чувала за съгласие? — Парминдер ме попита, докато минавах. — Изнасилвачка без пишка.

Спрях и си спомних причината, поради която отрязах косата си — защото исках да бъда човек, който не се крие зад завеса.

— Не стана така — обърнах се аз, но сега не само Парминдер и Каша стояха там, още шест или седем души от моя випуск се присъединиха към тях, със скръстени ръце и вирнати брадички.

— Вижте, не знам защо Роуз направи това — започнах аз и се получи погрешно. Опитах отново. — Аз просто… Допуснах грешка, това е всичко. Изтълкувах погрешно сигналите ѝ. Не знам защо тя реагира по този начин…

— О, да, разбира се, обвинявай жертвата. — Каша направи две крачки към мен, а аз отстъпих две. — После ще кажеш, че тя си го е просила.

— По дяволите, нищо не стана, почти нищо! — чувствах гърлото си стегнато и знаех, че ако проговоря отново, ще се разплача.

Ако си тръгнех, щях да изглеждам, сякаш не ме интересува; ако останех, щях да изглеждам жалка.

— Айде вървете всички на майната си. — Лио се появи до мен. — Изчезвайте, да ви няма и се пръждосвайте да кудкудякате някъде другаде, вещици такива.

— Значи си на нейна страна? — Каша повдига вежди. — Мислиш, че това, което е сторила на Роуз, е окей?

— Не, не съм на ничия страна, защото няма страни, шибано хлапе. Сега се омитайте.

Каша и Лио се гледаха в очите втренчено за миг и тя се подсмихна презрително, врътна се на пети, а Парминдер и останалите я последваха.

— Какво, по дяволите? — Лио поклати глава.

— Аз… не знам. Мислех си. Стори ми, се….

Той сложи ръка на рамото ми и тръгна с мен по коридора към музикалната зала. Не бях сигурна дали ме защитава, или ме води на, някое по-безлюдно място да ми удари един пердах, но поне никой не смееше да се дърви на Лио, никой не го спря и не му каза нищо. Само ни заглеждаха, докато вървяхме.

— Мамка му, Рижи, какво стана? — попита отново Лио, като затръшна вратата. — Какво направи?

— Не съм… — казах аз. — Аз… Просто, се опитах да я целуна.

— Какво? — Лио ме изгледа невярващо, сякаш бях малоумна, и вероятно беше нрав.

— Зная, Лио, зная, окей? Зная как звучи. Приех го погрешно, оставих се на течението и си помислих, че нещата, които тя каза, означават нещо съвсем различно, разбираш ли, и продължи не повече от секунда, след това тя ми каза да си вървя и аз си тръгвах. Опитах се да целуна момиче и изчезнах. Не ми казвай, че не ти се е случвало същото, без всичките тези глупости?

— Но Роуз не е момиче, Рижи. — Лио ме бутна по рамото и аз залитнах назад. — Тя не е някаква жена, която си срещнала в бара. Това е Роуз. Роуз. По дяволите, не ти ли е хрумвало, че е имало случаи, когато и аз съм искал да ѝ кажа, какво изпитвам към нея, да не говорим въобще да се опитвам да я целуна? Но не съм. Защото това е Роуз. И тя не се нуждае от теб и мен да я харесваме. Предполага се, че ние сме нещо много по-важно от това. Тя има нужда от нас да ѝ бъдем приятели. Защо мислиш, не никога не съм се опитвал да я целуна, колкото и много да искам.