Розмари Мео - Стопанката на Господ

- А онази тетрадка, дето я махна?

- Тя е за огъня.

- Моля?! Няма да горя нищо, това са важни неща, трябва да ги има записани!

- Отива в огъня, рекох. Още сега - Магда стана чевръсто, грабна тетрадката и я бутна в печката. Райна скочи, въздух не ѝ стигаше...

- Седни! - рече старата.

- Как... посмя... това си е мое... - задъха се Райна.

- Нищо твое няма тука. И не ти ще решаваш какво да се знае и как­во - не. Рекох ти навремето, има думи, дето са само за майстори. Тях хората не могат да ги понесат. Не можеш да дадеш магия в ръцете на хората. Ще ги събори. Само за отбрани е тя...

- И защо точно тая тетрадка? Какво точно в нея видя?

- Видях границата. Беше я прескочила, туй е. Стига вече, излизай да си пушиш пущините на двора и се успокой. Събери си акъла. Научи се - като те хване бесът, да се извъртиш и ти да го стиснеш за гърлото.

- Няма да пуша, добре съм си - измърмори Райна и се сви на миндерчето.

- Хубаво, Напредваш, значи - усмихна се Магда.

- Обадиха ми се вчера от София. Има една група... болни хора... ис­кат да отида да направя наричане - изтърси Райна и ѝ олекна.

- И?

- Не съм решила още. Ще ми помогнеш ли?

- Туй си е твоя работа.

- Моля ти се! Без тебе няма да се оправя. Някак имам нужда... ти да си съгласна и да ми помогнеш.

- Аз благословията си още не съм ти дала.

- Знам.

- Има време. Има едно... последно, което требе да сторим.

- Кое?

- Не препирай. Ще си дойде само. На път е...

Нещо притъмня в сърцето на Райна и залъкът ѝ приседна. Ста­на и се загледа през прозореца. Толкова се беше заровила в писане, че откакто беше дошла, така и не обиколи градината. В двора всичко си беше, както го беше оставила. Цветята от едната страна, телена­та мрежа, животните - от другата страна, дървата, кофите за вода, коритата, чешмата с мушкатото. Имаше нещо. Нещо не беше като преди. Имаше... бурени. Из градината бяха тръгнали бурени. Как не ги видя досега! Беше си април, стана необичайно топло, всичко изведнъж избуя, но бурени в двора на Магда Богданова никога не беше виждала. И в ъгъла отдолу имаше едно сложено накриво корито... Райна се наведе през прозореца. Беше мръсно.

- Какво има? - трепна гласът ѝ.

- Къде?

- Тука. С тебе. Случило ли се е нещо?

- Тука нищо не се случва, Райно. Уморена съм малко, на деведесе съм, забрави ли? Ти кога ще тръгваш за София?

- След месец. Ако кажеш, няма да ида никъде.

- Ще идеш. Имаш работа за вършене. Тая работа те е намерила точно тебе. Сега ще полегна малко да дремна, пък ти ела надвечер да ми разкажеш, бива ли?

Магда излезе и тихо хлопна вратата. Райна слезе бавно по стълбите, застана насред двора, сложи ръце на кръста и се огле­да. Господ не се виждаше никакъв. Мина отзад и стомахът я сви.

Зеленчуковата градина беше обрасла цялата. Нещо се надигна в нея. Хукна през двора и слезе в зимника. Крушката беше изгоряла. Знаеше кое къде е. Тръгна покрай стената, препъна се, нещо из­дрънча, мишки се разбягаха. Стисна зъби и си пое дъх. След малко очите ѝ свикнаха с тъмното. Грабна косата и изхвърча навън. На­хлузи едни галоши и нагази в бурените. След малко косата засвистя. Райна косеше от единия край, Времето - от другия. Надпре­варваше се душата на Райна с Времето, а то все вървеше крачка преди нея и се усмихваше. Пот тръгна по челото на жената и премрежи погледа ѝ. Стисна зъби Райна и пръстите ѝ побеляха около сапа...

Далече, в приказната гора, трите нищенарки си вършеха тях­ната работа. Времето отскочи дотам, опря си косата на Горуна и приседна на сянка. Първата нищенарка поемаше нишките от слън­цето на тия души, дето пребъдваха и идваха отново. После дръпва­ше едни други нишки от земята и оплиташе слънчевите и земните. И всяка нова душа се сдобиваше с корен. Поемаше втората нище­нарка тая нишка и почваше в нея да преплита цвят. И всеки човек се сдобиваше с пъстро сукно. И добро, и лошо имаше в него. И обич, и мъка. И възли - малки и големи. Големите възли ги връзваше сама Съдбата. Малките ги връзваше Волята. Играеха пръстите на вто­рата нищенарка по възлите и между тях пресукваха цветовете на всеки живот. А накрая чакаше третата. По гърба ѝ се спускаха бе­лите ѝ плитки и изтичаха в земята. Най-старата беше тя, а имаше най-младо лице. До нея имаше една ножица. Когато втората нище­нарка изплиташе целия живот на човека, подаваше сукното на тре­тата. Пръстите на третата пробягваха по цветовете и възлите, дръпваха основния конец и почваха да разплитат и да стъкмяват душата да си ходи у дома. Присягаше се накрая третата нищенар­ка, клъцваше с ножицата и разделяше душата от корена. Сукното се разплиташе докрай, цветовете изтичаха в земята, а последна­та, най-златната нишка, се връщаше в Светлото.