Розмари Мео - Стопанката на Господ

- А сам човек как си прави зарек?

- Сам го прави, като има тегоба голяма, мъчи го нещо много и от много време тегли. Например рожба не може да има. Или му умират де­цата. Или все сам остава. Или все му се проваля работата. Тогаз първо требе да помисли кое му е много скъпо или кое му е голям грях. Ако не може сам да провиди, вика си някой близък на помощ. Ама такъв, дето няма да го излъже и ще му рече истината в очите. После отива някъде, на страшно и пусто място, нощем. Ей така, да го боде под лъжичката, ама да иска да иде и да устиска. Там си запалва една вощеница, от най-големите. И се зарича. Повече на жена си да не посяга! Или на детето си! Или че всяка неделя ще ходи да копае на майка си на нивата и ще ѝ целува ръка! Или че ще си даде всичките пари и ще вдигне черква или чешма! И като се закълне, че ще ги стори тез работи, сиреч се зарече, остава на туй място, докато му изгори вощеницата. От заранта на другия ден почва да го плаща тоя дан и мъката му си отива.

- И работи ли наистина този зарек?

- Сабрие ми рече, че като съм напъдила навремето Вангел, той отишъл при нея и сторил зарек, за да се съберем. Не гората и тъмни­ната, Сабрието беше страшното място за Вангел. Знаел е, че тя няма да го пощади. Зарекъл се, че повече на коледна софра няма да седне, че ще вдигне къща срещу моята, че друга жена няма да познае, че всяка сутрин ще минава пред портата ми и ще ме чака цял живот да му прос­тя... - гласът на Рада заглъхна. - И се събрахме.

- Липсва ти много, нали? - прошепна Райна, а сълзите ѝ напираха.

- Никой на тоя свят не може да си представи колко, никой!

- А как... как можа толкова време...

- Не знам. Луда съм била! Райно, никога не прави тъй! Като го наме­риш твоя човек, дръж го здраво и го не пускай. И да сбърка, и да се опле­те нещо, ако е твоят, дръж го! Че в сърдене може да изгубите толкоз време... А времето в обич е най-скъпият дар, чу ли? В очите му да се видиш, в ръцете му да потънеш, на рамото му да се събудиш... Ех, Райно, дано и ти видиш какво е!...

- Дано...

- Защо плачеш сега? Хубава работа!

- За дядо Геле. Аз нямам дядо, той си беше моят дядо! Ето видя ли, сега ти защо плачеш?

Плакаха Райна и Рада за Вангел. Най-после се наплакаха. Че и за тях си поплакаха малко. А нищенарките в оная гора предяха ли, предяха. Съл­зите намокриха нишката и тя поомекна, пък се поразляха цветовете...

- А за вричането искаш ли да ти река?

- С дядо Геле бяхте вречени ли? - подсмръкна Райна и наостри уши.

- Не! Нямало е нужда - усмихна се Рада.

- А кога има?

- Мен ако питаш, тежка е тая работа. Да се вречеш на друг човек, е голяма сила и няма прескачане.

- Като венчаването ли?

- Много по-силно е, Райно!

- Какво е?

- Това значи да застанат две души и да се врекат една в друга. Да се закълнат, че пътят на едната ще е пътят на другата. Че няма да се делят, че стават едно тяло, една душа, един ум. Вричането е толкоз силно, защото в него вътре има зарек да не се делят. Ако едната душа тръгне да се дели, другата се погубва. Рядко се прави тоз обред.

- А какъв човек извършва обреда? Ти познаваш ли такъв?

- И ти я познаваш. Магда ги прави тез работи. Наричане, вричане, заричане, всичко, в що има положена дума и нейната сила, там Магда е майстор.

- Аз ще я помоля, като прави вричане, да ме пусне да видя.

- Тя тоз обред рядко го прави. Последно да е било преди повече от пет години.

- Защо? Не искат ли хората?

- Хората искат, Магда не ще. Щото хората не разбират колко те­жък е тоя обред. И че нарушат ли обета, могат да се погубят. Вричане­то се прави пред Бога и корена едновременно. Магда знае как да изпра­ти тия думи и нагоре, и надолу, че да се изпишат с огън. Затуй внимава. Иска да е сигурна, че тия двамата се обичат наистина. Че душите им наистина са сродни.

- И как разбира?

- Не знам. Тя някак успява през очите на хората да види навътре. Пък и знае остро да пита и да им вади думите. Тия, последните, ги пом­ня много ясно.

- Кои?

- Последните, дето дойдоха за вричане. Затвори ги тя да пре­спят при нея и след туй цял ден ги не пусна. Държа ги вътре и ги опече на шиш.

- Какво им е правила?

- Проверявала ги е. Питала ги е, мълчала е с тях, гледала ги е. Аз отидох тоя ден, че да нахраня Господ и другите животинки. Чак над­вечер излязоха. Викам ѝ, Магдо, какво стана, ще ги вричаш ли? А тя ме поглежда, ухилва се и ми вика: „Ще! Тия са се намерили!“.

- И кога беше обредът?

- На другия ден. Поканиха и нас, дойдоха и техни си хора, приятели.

- А обредът какво представлява?

- Приказен е, Райно! Туй е най-красивият обред. За него Магда вика Каба Георги от Кривата махала, да дойде с гайдата. Като застане Магда пред тия хора и като рече едни думи, няма такива думи... Първо ги кара да си почетат Бога. Всеки според вярата си. След туй - да си почетат корена. И требе да чуеш как тез млади хора си поменуват предците и родителите и им благодарят. Пък да ги видиш как коле­ничат да си целунат родната земя! И как засвирва Кабата, сякаш от земята извира звукът... И как реди Магда едни думи и им помага. След туй ги кара да си почетат обичта. Всеки да рече на другия колко го обича и колко му е важен. И как иска нишката на своя живот да пре­плете с другата нишка. И как иска обичта им да даде плод и да викне рожбите им. Седят Райно, едни хубави, млади българи, очите им пълни със сълзи от вълнение, ръцете им оплетени, побелели от стискане, и сърцата им ще изскочат от радост, че са се познали. А Магда за последно наднича в очите им, да няма някоя сянка останала. После ги умива. Накрая застава отпред и сторва поклон на тая обич и на тез сродни души. А гласът на гайдата ги понася умити над поляната... Хората не бяха виждали таквоз чудо и такваз красота, а сълзите им течаха, не спираха... Магия, Райно, голяма магия е вричането... Затуй не всеки може да я понесе...