Розмари Мео - Стопанката на Господ

- И после какво? - дръпна я Райна.

- После, ще видиш. Нали затуй съм те довела. Я иди и ми донеси нещо сладичко. Ама ми сипи и малко от оная, зелената лимонада.

Райна се надигна. Стана и милно, знаеше ѝ номерата. Толкова вре­ме ѝ беше липсвал тоя глас... Загледа се в Магда отдалече. Старата ѝ се стори поотслабнала. Дебелата ѝ бяла плитка се спускаше по рамо­то ѝ почти до кръста и шаваше като жива при всяка Магдина дума. Сините ѝ очи светеха отдалеч и където и да застанеше Магда, някак все беше в средата и около нея се струпваше навалица. Хората хем на­пираха да си говорят със старата, хем някак не смееха много да я при­ближат.

Тъкмо Райна отряза от кекса, и хората изведнъж наставаха от ма­сата. Огледа се стреснато и видя, че Мариана и майка ѝ са излезли от къщата, а Неда седи зад тях. Хората се изсипаха в другата част на двора и се подредиха в кръг. Бяха много и се посбутаха.

В кръга пристъпи Мариана с една голяма тава и увита питка в нея. Зад нея вървеше Неда и накрая - майка ѝ. Срещу тях кръгът се разтвори и стори място на Магда Богданова. Детето гореше цяло­то. Вдигна очи към баба си и тя ѝ каза нещо тихичко. Тогаз Марианка коленичи и внимателно сложи тавата на земята. Извади хляба и го положи в пръстта. Започна да го разповива. Като свали месалите, той още вдигаше пара. Взе шепа пръст и започна да мие хляба с нея. Постоя малко. Неда кротко сложи ръка на рамото ѝ и тя се наведе и целуна земята. И започна да разчупва хляба на малки хапчици. Пареше ѝ, почиваше си и пак разчупваше. Когато стана, целият народ в двора коленичи. Едни веднага, други по-бавно... Имаше старци. Райна понечи да помогне на един, а той тихо ѝ рече: „Недей, чедо! Аз пред новата жена в рода ще коленичам сам..." И тръгна Марианка да раздава от нейния хляб на всеки по залък. И който от рода ѝ получеше залък, обръ­щаше ръката ѝ и я целуваше. Стоеше Райна на колене в тоя двор и гле­даше как старецът целува ръка на седемгодишно момиченце. И други имаше като него. А Марианка пристъпяше като царица сред своите и бузите ѝ пламтяха. Накрая излезе Магда. Застана пред детето, наве­де се и нарисува нещо на челото ѝ.

- Да си здрава и читава, Мариано! Да порастеш хубавица! Да ти е пъстър животът! Да ти е силна утробата и да ти е обич в корена български! Да ти се чува думата! Да не слиза хлябът от масата ти! Да са горди с тебе майка ти и баща ти! И да пребъдат рожбите ти и рожбите на тоя род! Нека реченото ми на Благовец да бъде сторено! - звънна гласът на старата.

- Да бъде! - подеха хората...

ЗАРИЧАНЕ И ВРИЧАНЕ

Още на другия ден беше при Рада. Старата правеше баклава, а на масата бяха подредени - баница, питка, меденки и къпиново сладко. Като видя Райна, очите на Рада грейнаха от вратата като два изгре­ва.

- Хич недей да се звериш такава. Туй ядене тебе чака. Дано не си правила зарек да не ядеш нещо!

- Зарек какво е? - дръпна си един стол Райна.

- Заричане. Да се заречеш, че вече няма да правиш нещо.

- Да се закълнеш ли?

- Почти. То е клетва за лишаване от нещо. Зарек се прави, когато искаш да се отървеш от някоя болест или мъка.

- Разкажи ми!

- Ей, не е влязла още, още ръцете си не е умила и не ме е целунала, и се е намерила на питане.

Райна ѝ се метна на врата. Извади от раницата три кутии локум, едни нови галоши и нова дървена рамка за снимката на Вангел. Рада толкова се зарадва, че си сипа един коняк за успокоение. Приказката им потече по-сладка от сиропа на баклавата. Рада дълго разправяше, че в махалата всичко си е постарому. Умрял и последният дядо и си ос­танали женско царство. Сина на Петкана, дето умряла преди две годи­ни, го завъртяла шайбата в града, вдигнал си жената и бебето и се ка­чил да живее на село. Стегнал на баба си къщата, а булката му шетала из градината. Току отскачала до Рада да пита кое как се прави, голям навитак била. Решили един ден със Сабрието да ѝ направят номер и ѝ вързали три червени чушлета на лозницата. Пък тя хукнала да раз­правя, че лозницата ѝ е специален сорт, щото посред зима връзвало нещо друго, като гирлянди било. Даже го кръстила Червен Коледник. И го снимала и го пуснала в едно като телевизор, ама дето тя си го сто­панисва. И после паднал голям майтап... А на Райна вече ѝ беше лошо от смях и цялото ядене. Изведнъж се сети.

- А човекът сам ли го прави?

- Кое, бре?

- Зарекът.

- Няма да мирясаш, нали? Хубаво. Може и сам, може и с баячка. Ако е болен от някаква болест, предпочита да отиде на баячка билкарка. Когато баячката бае, за да махне болестта, и направи отварата от билки, за да е по-сигурно, се прави и зарек. Тогава баячката решава в как­во да зарече човека и каква възбрана да му наложи. И туй му е данъкът, дето да плати. Може да му забрани да не кусва повече сладко или ракия, или да не работи в четвъртък, или да не си ляга с жена си в неделя. Ба­ячката решава и го зарича. И ако тоя прескочи зарека, болестта му се връща. Хората много почитат тоя зарек. Ако някой седне на софрата и не пипа козунака, пък всички го канят, питат го заречен ли е. Ако по­твърди, вдигат наздравица за силата му да устои и прибират козунака далече, да го не блазни.