Розмари Мео - Стопанката на Господ

- С Господа, викаш. Поп Ставри ли говори с него? Сигур двамата с Господ си пият ракията, че им върви по-гладко приказката. Слушай сега аз да ти кажа за Господа: ти си Господ. И аз. И куршумът. И камъкът. И земята. И когато Господът в теб чуе гласа на Господа в останалото, всичко се оправя! Такива като мен правят тъй, че гла­совете да се чуват един друг. И на това му се вика вещина. Вие му викате магия!

- Хората знаят, че магията е нещо лошо - тихичко каза жената.

- Знаят?! Нищо не знаят хората. Знаят само тия, дето мислят и питат. На другите акълът им е в мъгла. Хайде сега да си вървиш.

- Ама аз искам да остана! - изведнъж отсече жената.

Баба Роза стана и обърна гръб и на нея, и на Райна. Загледа се през прозореца в хората, които чакаха.

- Върви си! Ела утре!

Жената стана, позамота се, кимна на Райна и излезе. Останаха две­те и Времето, а то взе метлата, премете шумотевицата отвън и я бутна в ъгъла. В тишината се чу дървояд.

- Църквата раздели хората - продума баба Роза. - Тя им каза кой Господ е правилният. Тя им каза кое добро е право добро... Тя им каза, че правото добро се извършва само в името на нейния Господ... - За кратичък миг на Райна ѝ се стори, че Магда надникна през Розините очи, а старата уморено рече: - Върви си и ти. Кажи на хората да дойдат утре.

- Бабо Розе, мислила ли си да спреш?

Тя се обърна рязко.

- Никога! Всеки трябва да си гледа неговата работа. Поповете са далече. Те си правят техните добрини в името на техния Бог. Някой трябва да върши добро и в името на хората. И да знае да гледа в души­те им.

Райна излезе и се скупчиха около нея. Едно от децата я дръпна.

- Како, ама баба Роза наистина ли е вещица?

- Наистина! - отвърна.

- Ехааа! Мамо, нали ще дойдем пак?! - блестяха очите на момичен­цето.

Тръгна си. Беше приказен зимен ден... Децата знаеха.

ТРЕТА ЧАСТ

МАЙСТОР

МАНАСТИРЪТ

Райна не дочака пролетта. В селото щяха да правят обред за Благовец. Още имаше сняг по планината, когато колата ѝ профуча по­край манастира. След минута натисна спирачки и направи обратен завой. На портата на манастира спря. Беше красиво, побеляло и ня­как по-чисто. Купи си една свещ и се гмурна в мрака на църквата. Седна вътре и притихна. След малко до нея приседна Времето. Очи­те на Райна полека пробиха мрака и погледът ѝ пробяга по стените и ъглите. Времето бръкна в торбата и извади куките. Райна запали свещта. Пламъчето ѝ сгъсти мрака наоколо. Тя се взря в светлинката и ѝ стана хубаво.

- Не можете да палите тук, забранено е! - стресна я женски глас.

- А къде е позволено?

- Написано е! Ей там пише: „За здраве“, а там: „За упокой“.

- Ами ако искам за нещо друго? Ако искам да срещна моя човек, моя мъж, къде да запаля? - думите ѝ сякаш стиснаха клисарката за гърлото.

- Мъж ще търсиш на друго място, не в храма, грешнице! - изсъска бабата.

- За любов, питам, къде да запаля? - спокойно ѝ отвърна Райна.

- Ти се научи първо на любов към Бога и не идвай преди туй... да му мърсиш храма... - заекна чак старицата.

- Мария! - прекъсна ги мъжки глас. - Върви си върши работата, остави на мен.

От тъмното изплува свещеник. Беше висок, достолепен старец, очите му светеха, като от картина. „Ей така изглежда Дядо Коледа, само дето този е объркал костюма!“ - помисли си Райна и се усмихна.

- Мога ли да ви помогна? - попита я отчето.

- Не. Но бих искала да ви попитам нещо, може ли?

- Може. Но нека първо ви попитам аз. Ще позволите ли?

- Питайте.

- Защо сте тук?

- Дойдох да видя манастира. Преди година идвах пак. Толкова неща се промениха, аз се промених... и сега реших да дойда пак... променена.

- По-добре ли сте сега?

- По-добре съм. Някак вече съм си аз.

- Това е хубаво. Постигнали сте мир със себе си и с Бога - усмихна се свещеникът.

- И с мене си, и с Бога... Отче, можете ли да приемете, че аз и вие вярваме в Бога, но по различен начин?

- Мога, чедо. Тука идват много заблудени души като тебе. Само са се объркали по пътя, но аз съм тук, за да помогна да намерите правил­ния.

- А кой твърди, че пътят, който ще ми посочите вие, е правилният?

- Светото писание, чедо. Ако го прочетеш, и ти ще разбереш кой е правилният път към Бога.

- Четох го, отче. После четох и други. Четох Корана. Четох и еврей­ски, и индийски свещени текстове... Вие чел ли сте ги?

- Не съм ги чел и не изпитвам нужда. Аз вярвам в светото писание, там са свещените думи на Бога.

- А в другите книги чии са свещените думи, не са ли на Бога?

- Не, там са думи на заблудени души, залутани в дирене.