Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Самият обред как става?

- За тоя обред се събира целият род. Майката на спасения, ако е жива, кани спасителя лично. Ако не е жива, туй се прави от жена­та на спасения или мъжа на спасената. Ако няма такива, от братя и сестри. Прави се голяма софра. Приготвят се дарове. Като дойде човекът, го посрещат на крака. Застава майката между син си и спасителя му с две вощеници. Запалва ги и ги увива заедно. Обръща се към спасителя и казва: „Правя те мой син! Стани ми син!“, а той отвръща: „Вече съм твой син, а ти си ми майка!“, и ѝ целува ръка. По­сле спасеният казва: „Правя те мой брат! Стани ми брат!“. А другият отвръща: „Ставам ти брат. Вече си ми брат!“, и се прегръщат. На­края избавеният се обръща към всички и казва: „Заявявам пред целия род, че тоз човек - казва името му - ми е брат! Брат ми е пред Бога и пред вас! Чухте ли ми думата?“. Това го казва три пъти. А неговите хора отговарят: „Чухме и приемаме го за твой и наш брат!“. Тогаз це­лият род се изрежда един подир друг да си поздрави новия родстве­ник. По-младите му целуват ръка, на по-старите той целува. А двете усукани вощеници майката си ги запалва вечерта до леглото. Или се залепят на огнището.

- Аз съм чувала, че като се побратимяват, хората си срязват ръце­те при китките и си смесват кръвта.

- И туй го има. Но то се прави само между мъже, и то ако са далеч от дома си и са само двамата. Тогаз, като я няма благословията на рода, си пускат кръв, за да си запечатат побратимството.

- Ти познаваш ли такива мъже, дето са побратими?

- Знам двама, долу от града. Познавам и две посестрими от наше­то село. Младички, около 40-годишни.

- Какво се е случило, знаеш ли?

- Цялото село знае. Беше дошъл в селото да живее един от Видин­ско. Набит, четинест такъв. С никого не говори, все заключва портата, почти не излиза. Не му беше чист косъмът. Една вечер Гинчето окъс­няла от града, тя там работи, в пощата, и някаква кола я оставила на разклона. Тръгнала да се прибира пеша, то не е далеч. И оня, видинският, изскочил и ѝ посегнал. А на Гинчето и има нещо на ръката, не може да я движи. Като я хванал оня да я мачка и да я души, жената сили няма с тая ръка да се бори. Тогаз ги чула Цена, през две къщи, и хукнала.

- Мъже нямало ли е?

- Не питай, че ме хваща срам да си помисля! Тя и Цена била сама, мъж ѝ се прибира само в края на месеца. Като се мята Цена връз оня, той се отърсва от нея и ги почва и двете. Бой! На сутринта обаче го намериха на пътя с пукната глава. След два дни умря в болницата. Дой­де полиция. Питат, разпитват. Жените казаха откъде е почнало, ама викат, че в тъмнотията се бил подхлъзнал и си ударил главата в един камък. А те и двете сини. Полицаите като ги видяха, качиха се на кола­та и си тръгнаха. После Гинчето покани цялото село на обреда. И разка­за как я бил стиснал видинският и дъхът ѝ вече аха да излезе, а очите ѝ все в Цена. А тя била лошо ударена в стомаха и не можела да мръдне. Ама станала. Гинчето не помнеше точно как е било. Видяла само белите ръце на Цена как вдигат камъка и чула как изхрущява на оня главата. Та след тая работа Гина и Цена станаха посестрими пред цяло село.

ОБИЧ

Думите на баба Стойна Златарева

Почти седмица откакто живееше в къщата ѝ.

Беше свикнала да се буди от тракането на стана сутрин. Стойна тъчеше сватбен килим за внучка си.

Докато Райна си правеше кафето, тракането изведнъж спря. Ослуша се.

Слезе тихо долу и видя бабата да стои с ръце, отпуснати в скута.

- Защо спря? - попита я Райна.

- За да видя шарката.

- Нали я гледаш през цялото време, докато тъчеш?

- Гледам я, щото ѝ броя стъпките. За да я видя, требе да спра. Седяха си и се взираха в багрите. После Стойна стана, отвори вратата, прекоси двора и се изгуби през портата.

Вечерта се върна с китка елхови клонки. Сложи я до стана и си лег­на рано.

На другия ден Райна се събуди от тракането. Като слезе долу и погледна, дъхът ѝ спря. В килима изгряваше нова шарка. Светеше. Дотук все по две ги редеше, тази беше в средата.

- Мислех, че ще ги тъчеш все по две.

- Туй е сватбен килим, требе да се втъче и обич.

- Е, нали са двама тия, дето се женят. Ти ми каза, че тъчеш шарки­те и на единия, и на другия.

- Тъй е. Ама в сватбите едно и едно прави едно. Ако прави две, е на разлъка. Затуй накрая има една шарка - да ги събира.

Райна я гледаше като омагьосана. Тази шарка, последната, беше като слънце - червено, лилаво и оранжево се пресукваха и ѝ изпиваха очите.

- Къде ходи вчера? - попита.

- Горе, на пасището - рече Стойна.