Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Тъй ли? Че що ходят да опяват тогаз по курбани?

- Не знам. Но църквата казва, че последният жертвен агнец в света е Христос - с кръвта си, пролята на кръста, той се принася в жертва и изкупва греховете на хората. И след него вече не бива да се правят курбани.

- Туй за пръв път го чувам. Че защо тогаз във всеки манастир пра­вят курбани по празниците?

- Не знам, ти ми кажи.

- Абе сега като казваш, то и тука стана един сакатлък преди 5-6 години. Попът ни умря и дойде нов. Един такъв млад, източен, като кюнец и все страшно гледа. Сборът на нашто село е на Петковден. Открай време курбаните ги правим тогава, в двора на черквата. Голям двор е. Всеки род си има там място и казан. Мъжете се събират и колят агнетата още при­зори и слагат казаните. И по обяд се събираме всички за празника. Попът минава по казаните, ръси за здраве и после сядаме на големите софри.

- Кого ръси?

- Курбана. Отваря капака на всеки казан и ръси за здраве.

- Кое, чорбата ли?

- Нея, де, нали агнето е в нея.

- Не е истина...

- Откак се помня, все тъй е било. И оная година излиза попът и вика: „Повече курбани в черквата няма да има!“. Туй били стари, езически ра­боти и не можело да се правят. И заключи портата на двора. Бабите се кръстеха, таквоз чудо не бяха виждали. Вратата на черковния двор заключена.

- И какво стана?

- През нощта се събрали мъжете, прерязали катанеца и си направи­ли всичко, както си знаят. Света Петка е туй. На селото покровител. Как без курбан нали ще се разсърди Петка и ще пропадне селото?!

- А попът?

- Попът отишъл сутринта да отвори черквата и се хванал за сър­цето. Прибрал се вътре и се залостил.

- А на обяд кой благослови курбана?

- Бай Илия. Него всички много го тачат. Взе една китка здравец, наля едно менче от кладенеца и мина по всичките казани. Ама бай Илия има един глас, като бурия. И е един такъв хубав, светъл, изправен, със сини очи. Викахме си, че пО мяза на духовно лице някак. Имаше нещо в него тогаз... неземно. Сякаш все тъй е било и тъй трябва да бъде. И до ден днешен разправят, че тоз сбор бил най-хубавият.

- А сега как е?

- Сега имаме нов поп. Той си върши работата както трябва и с него си нямаме пререкания.

- А бай Илия?

- Спомина се миналата година, на 97 години. Корав старец беше...

- Аз съм виждала и постни курбани. С боб, с булгур, с леща...

- Туй е друго. Туй се прави при пости или като се изнася и принася нещо, други случаи са туй.

- Не, викат му постен курбан. За да не се колят животни, затова го правят така.

- Че курбанът тогаз къде е? Казвам ти, курбан без кръв не може. В кръвта е смисълът, няма по-ценно от нея. Животното като се принесе и се тури в огъня, димът на тая жертва отива от кръвта му право при Бога. Иначе курбан няма! Какво, като сготвиш паница боб? Къде е лише­нието, което правиш в името на Бога? Коя е жертвата в негово име?

- Добре, де, няма ли друг начин? Без да се коли животно?

- Ама и ти си ми една, милозлива - ухили се бабата. - Какво сте се префърцунили всички, бре? Туй е стар обичай. Едно време беше голям срам за семейството да не заколи агне на Гергьовден. Таквоз семей­ство остава само, никой го не тачи. Колкото и бедно да е, трябва да на­мери начин да даде своя дан на Бога. А сега, животните да щадим, кръв да не проливаме, че били ценни! Е нали туй ти викам и аз, че са ценни! Народът от туй се е препитавал, туй му е бил поминъкът. И баш затуй си отделя от най-ценното и го дарява на Господ. Господ е туй, най-голя­мата сила! Не заслужава ли тя най-ценния дар?!

- Ами ако Господ не ще кръв, а милост?

- Туй кой поп ти го рече?

- Никой. Мисля си...Ти християнка ли си?

- Таман цялата! - прекръсти се гордо баба Миропа.

- Ама това с курбаните не е християнско!

- Ей на, пак почна! Знам ги аз тез приказки. Тука дойде една даскаличка преди няколко години и тя като тебе викаше - курбаните, марте­ниците, писаните яйца и коледарите не били християнски. И Благовец, и той. И Сирница. Ходила даскалицата, учила по Гърция, обикаляла хрис­тиянския свят. Че направи и беседа в читалището. Голям смях падна с нея. Бай Илия, беше жив тогава, става и вика: „На теб, госпожице учителке, сега ти е ред да се прибереш в България, пък да поизучиш нашто християнство. Щото нашто християнство е друго, не като гръцкото, нашто по-пъстро идва, по-домашно. Нямаме ги тука ние онез правила, църковните. Народът си ни е християнски, ама си е преди туй българ­ски. И църквата го е разбрала туй и си е в мир с обичая на народа.“ А госпожицата мълчи с поруменели бузи и не знае какво да рече. То и на бай Илия какво да му речеш, хората го гледат в устата, той ги гледа в очите... Ама ми стана мъчно за девойчето, щото тя си ги вярваше нейните работи.