Розмари Мео - Стопанката на Господ

И една вечер пак дойде ред.

- Бабо Божило, на теб отец Иван май отпреди ти беше сърдит.

- Много важно. Аз преди него съм сменила петима свещеници.

- Ама карахте ли се за нещо?

- Не. Аз винаги съм си гледала мойта работа и не съм се бъркала в неговата. Той реши един ден и мойта работа да гледа.

- Какво е направил?

- Както всяко лято, като дойде нестинарският празник, аз си имам задължения. Трябва да приготвя иконите и да ги изнеса, за да ги умият на аязмата. Та влизам аз рано заранта, да приготвя Костадинчо за пред хората и чувам, нещо шава в олтара. Сви ме под лъжичката, ама отивам да видя. Надниквам и гледам, отец Иван се свил като лисугер отзад и наднича през една дупка. Изкара си акъла, като ме видя. Викам му: „Що щеш тука по ранни зори, бре? “. А той, като скача, хем уплашен, хем ербап и като кресва: „Дошъл съм да те вардя да не пипаш иконите! Всяка година ги изнасяш тез икони от църквата да правят магии с тях по ог­ньовете. Свърши, вика, тая! А си барнала иконите, а съм те анатемосал и изгонил оттука!“. И очите му едни облещени.

- И ти какво направи?

- А, нищо. Аз съм кротък човек. Само му викам на попа, че повече иконите няма да ги пипам, ама навън ще се съберат около две хиляди човека народ да ги чакат. Сигурна съм, му викам, че ще излезеш да обяс­ниш на хората за тез магии и те ще послушат праведния ти гняв и кротко ще се разотидат.

- И той?

- И той нищо. Само ме погледна като див звяр, след туй се метна на колата и си замина. Повече не го видяхме. Днеска за първи път дойде оттогаз.

- Добре, де, а на Рождество не дойде ли на служба?

- Не. Тогаз много се притесних. Щото църквата се напълни с хора. Запали си народът свещите и чака отец Иван да излезе и да запее. Като стана единайсе и половина, разбрах, че няма да дойде. Викнах Мара и ѝ казвам: „Маро, ти нали си голяма певица.“ Нея все тука по съборите я канят, че пее като славей и знае много песни. „Двайсе години си в тая църква, не може да не знаеш за Рождество какво пее попът. Има и книга ей там, ще поглеждаш в нея. Трябва да спасим положението, че народът е дошъл да празнува.“ Гледа ме Мара като тресната, по едно време се обърна и тръгна. Пък аз грабнах кандилницата. И тъй. Мара пее, аз кадя и стана Рождеството.

- А хората?

- Абе в началото се стъписа народът. След туй обаче някак се от­прищи. Все едно тъй си е било винаги. Мара извисила един глас, тръпки да те побият. Пък аз ръся с едни китки като луда и гледам да не спирам, че ще ми се подкосят краката и ще умра баш на Рождество, да разваля на хората празника.

- И сега, ако отец Иван повече не иска да идва?

- Не знам... не ми се мисли... каквото е рекъл Господ, това ще е.

- Така и не ми разказа за нестинарите. За тая баба Злата. Аз и от други съм чувала за нея.

- Злата беше голяма работа. Всички я знаеха и чакаха да я прихване огънят. Хем я тачеха много, хем ги беше много страх от нея.

- Тя с какво беше по-различна от тези, днешните?

- Казах ти, че това днешното не е нестинарство. Не може и дума да става за сравнение.

- Добре, де, а какво е нестинарството, не е ли да влезеш в огъня?

- Не. В огъня са влизали всякакви хора. Важно е огънят кого е изви­кал. Огънят прихваща, Райно. Той е като ламя. Оглежда се и дебне кого да хване. Трябва му силна душа. И читава. Само харен и силен човек прихваща огъня. Прави се обред. Така беше, когато бях малка. Отивахме в един дол, на аязмата. Майка ми казваше, че на това място му били ви­кали Родината, защото там огънят раждал. На това място се стичаха хората от петте нестинарски села. Всяко село си има извор и одърче.

- Какво е одърче?

- Това е едно място, дето всяко село си слага неговата си икона. Сутринта си носим там иконите на Костадин и Елена, да си ги умием. Там палим огъня и там прихваща. Веднага се познава огънят в кого е. Такъв човек изстива, посинява, втриса го. И не е на себе си. Злата цяла пребеляваше. И добиваше голяма сила. Тъпанът и гайдата свирят една музика, която бърка в сърцето, кара го да удря по техния начин. Хората някак се изопваха, сякаш нещо им изправяше снагите и душите и ги завърташе около жаравата. Прихванатият трябва да влезе в жарта. Само той. Прихванатият, ако не влезе, може да умре.

- Как така да умре? Случвало ли се е?

- Веднъж на аязмата огънят стисна и една млада невеста. Тъкмо беше минала под венчилото. И мъж ѝ беше там, голяма навалица бяхме. Туй девойче се викаше Ралица. Пребеля Ралица като платно, ръцете ѝ посиняха, хората веднага разбраха, че тая година и тя ще е нестинарка. Дръпнаха се от нея, направиха ѝ кръг и я забутаха да върви след Злата. Аязмата и голямата жарава, нестинарската, тогава бяха далеч една от друга. То и сега е така. Трябва да се измине път от гората.