Розмари Мео - Стопанката на Господ

Върви баба Злата, а пред нея сякаш дърветата се разстъпят, да ѝ сто­рят път. След нея народът бута Ралица към селото, тя цяла трепери, а мъжът ѝ все кърши ръце около нея. Влязохме в селото. Всички очи вторачени в Злата, а тя зави като вълчица около жаравата. Кога и как е станало, никой не си спомни после, ама в цялата олелия мъж ѝ на Ра­лица я грабнал, метнал я на рамо и я заключил вкъщи. Рекъл ѝ, че я взел деца да му ражда, а не по огън да ходи. Викало девойчето, блъскало се като прилеп в стените, оня седи отвън и я не пуска. На сутринта от­ворил вратата и намерил Ралица мъртва. Сърцето ѝ се било пръснало. Лекарите казаха - инфаркт. Ама ние си знаехме, че огънят я е викал и сърцето ѝ не е издържало. Злата сама я уми и облече за погребение. Като я погребахме, Злата дръпна мъжа ѝ и нещо му приказва. Повече не го видяхме в селото.

- А баба Злата как влизаше в огъня?

- Злата влизаше цялата.

- Как така, цялата?

- Така. С тялото, сърцето и ума си. И като влезеше, не излизаше. Ситнеше из жаравата и току се наведеше и гребваше от нея. Слагаше си въглени в престилката. Сипваше си ги в пазвата, по косата и нищо ѝ нямаше. А ние седяхме като омагьосани и чакахме да каже.

- Какво да ви каже?

- Ей туй е разликата между ония, старите нестинари, истинските, и тия, днешните. Нестинарката като заиграе с огъня, след туй проро­кува. След туй огънят я свързва с Бога и тя казва на хората по нещо, дето им е важно. Ако има някой болен, ще му рече как да намери лек или ако има мъка, как да я реши. Казва и бъднините на селото и на целия му народ какви ще са. Беше рекла веднъж Злата, че ще дойде време, в кое­то хората ще спрат да чуват огъня.

- Завинаги ли?

- Не. Рече, че е писано да се смени старата кръв и да дойде нова, чиста. И че ще дойде ден, в който на аязмата огънят пак ще играе с не­чия душа. Аз си мисля, че трябва да умрем тия, дето помним, за да дойде кръв, дето да заиграе начисто, без наште мъки и дертове.

- Бабо Божило, ти нали си християнка?

- Опитвам се да служа на Христа, доколкото са ми силите, но само Господ може да отсъди кой колко е бил добър, да се свети името му! - прекръсти се старата.

- Добре, де, нестинарството и християнството как вървят заед­но? Нестинарството не е християнски обичай, нали?

- Така казват - внимателно рече Божила.

- Значи нестинарството не е от Христа, нали? Има хора, които казват, че това е много старо езичество.

- Да речем, че е така.

- Как да речем - или е така, или не е!

- Ти какво искаш сега? - вдигна вежди Божила.

- Искам да ми кажеш как така хем си в църквата, хем вярваш в тия неща.

- Виж сега, аз вярвам в Богородица, Светата Исусова майка, и в Светата Троица. В служба съм на тая цъква вече толкоз години и искам, като умра, да ме погребат ей тука, в гробищата зад оградата. Спазвам всички пости и свети празници и се грижа храмът винаги да си посреща хората. Всяка сутрин паля свещичка за здраве и всяка вечер благодаря на Господ, че съм още жива да му служа. Но има една сила, Райно, голяма сила е тя. Тя е по-голяма от всичко туй тука.

- И каква е тая сила? - усмихна се младата.

- Не знам. Толкоз е голяма, че на нея никой не може да ѝ даде име и да ѝ нарисува икона. Щото тя не се побира в умовете на хората. Затуй, като влезе тая сила в нестинарите, и те стават други, не са вече човеци.

- Добре, де, какво е създала тази сила?

- Всичко Райно! Тоя, красивия Господ, дето е зографисан горе на ку­пола, виждаш ли го, с бялата брада?

- Виждам го.

- Тая сила е създала и Него. ЛАЗАР И ДЪРВОТО ПОКРОВИТЕЛ

Думите на баба Миропа Хаджигенова

- Историята за възкръсналия Лазар, дето Исус го вдигнал от мърт­вите, я знаеш, нали?

- Знам я.

- Сега ще ти разкажа приказката за един друг Лазар - българския. Всяка българска къща си има дух стопанин.

- Знам. Дето се почитат на обреда Стопан, на Света Петка.

- Тъй. А Петка е...

- Бож дух! От Бога дух на всички духове.

- Браво ма, Райно, къде си го учила туй?

- При баба Магда. И други неща знам от нея.

- Много здраве да ѝ пратиш на твойта баба от мене!

- Тя не ми е...

- Що рече?

- Нищо. Ще ѝ предам на баба ми.

- Хубаво. Освен че са имали духове стопани, българите са почитали духа на гората, този, който се грижи за дърветата и света около тях. Именували го Лазар. След Благовец, точно преди Цветница, когато за­почва новото раждане на земята и соковете ѝ тръгват отново, се вика и почита Лазар. Тогаз всяко семейство, което има нужда да се поразшири и да увеличи земята си, се обръща към него.