Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Ето, това е жената, за която ви говорих - каза свещеникът.

- Я, отче Иване, да се не надява човек! - смръщи вежди Божила. - И как тъй се сети за нашта черква?

- Вие ли сте госпожа Тодорова? - прекъсна я мъжът. - Аз съм кме­тът от долу, от града. Дойдохме с отец Иван да изясним един проблем.

- Тъкмо съм турила чая...

- Няма нужда, не разполагаме с много време... - Божила вече им беше обърнала гръб. Мъжете влязоха в църквата, а Райна тръгна след тях. Све­щеникът обиколи и влезе в олтара. Мъжът седна на един от столовете. Майсторът надникна, огледа се, явно искаше нещо, но не посмя да попита и излезе. След малко бабата влезе с един дървен поднос и го сложи върху чистата мушама на масата. Размириса се на мащерка и уханието ѝ се смеси с тамяна. Райна грабна едната чаша и вдиша с пълни гърди.

- Та по какъв въпрос сте се вдигнали? - запита Божила.

- Отец Иван беше много обезпокоен за едно дарение, което селото е направило за църквата - започна кметът. - Бихте ли внесли яснота по въпроса?

- Сиреч ме питаш къде са парите ли?

- Да, това е въпросът ми.

- Парите са там, закъдето са дадени, в покрива.

- А кой казва кои пари къде отиват? - излезе свещеникът иззад олтара.

- Казват тия, дето ги дават - сухо рече бабата.

- Божило, много добре знаеш, че всяко дарение се отчита и има други, които решават къде да отиде и кой как да...

- Аз знам, че на нашта черква покривът ѝ протече преди петнайсе години. Хората даваха пари, но покрив не видяха. Съсипаха се стено­писите на дясната стена, всичко се изду ей там, при олтара. И подът изгни. Къде отидоха парите, а?

- Не е твоя работа! - гръмна гласът на свещеника.

- А чия е? - надигна се Божила.

- Извинете! - намеси се кметът. - Госпожо Тодорова, къде е касата за дарения?

- Ей я там, където винаги си е била.

- В нея има ли нещо?

- Сигурно има. Не поглеждам в касата. Нея си я прибира отец Иван.

- А парите за покрива къде бяха събрани?

- Пак тука, в черквата, в една кутия.

- Как ги събрахте?

- Ей така. Събрах народа и му рекох, че Синодът няма да се погрижи за нашия покрив и трябва ние сами. Турих една кутия за обувки ей там, под оня шкаф, и рекох, че който иска да дари пари за покрив, трябва да слага парите там, а не в касата. И за една година ги събрахме.

- Колко събрахте?

- Осем хиляди, шестотин двайсе и четири лева и четирийсет сто­тинки. Точно! Имам ги описани.

- Къде са тия пари?

- У мен. Мъжете намериха майстор, пазариха го и сега аз го вардя и му плащам. До края на месеца е дал дума да оправи покрива и да измаже.

- Госпожо Тодорова, наясно ли сте, че това е незаконно и че нямате право да се разпореждате с пари, дарени на църквата.

- Наясно съм, че църквата петнайсе години прибира парите на хо­рата и нищо не прави. А хората искат да си оправят покрива.

- Този покрив не е техен! - викна отецът. - Само църквата може да каже къде да отидат парите, ясно ли е?

- Ти рече, че църквата ни е дом, тъй ли е? - тихо се обърна бабата към свещеника. - Тъй ли е? Ти рече, че туй е свят дом на всяка душа и че хората трябва да идват тука, за да почитат Бога и да се грижат за храма. И те се погрижиха. С теб или без теб, черквата ще има покрив. Защото хората така искат. Искат покривът на дома им да не тече!

- Ти ще гориш в ада, Божило! А аз ще се погрижа, преди да отидеш там, кракът ти да не стъпи повече тука! Г-н Мутафчиев, аз ще заведа дело срещу тази жена и се надявам вие да сте свидетел по делото! - изсъска отецът и излезе.

- Как те нарече отчето? - изведнъж се обърна бабата към кмета.

- Мутафчиев - уморено каза мъжът. - Димитър Мутафчиев се каз­вам, извинете, че не ви се представих. Госпожо, аз съм светско лице и не би следвало да е моя работа, но това дарение, погледнато юридически...

- Ти на Радка Мутафчиева какъв си ѝ? - приближи се Божила.

- Моля?

- И на Петко. На Петко и Радка какъв им се падаш ти?

- Аз... така се казват родителите ми - сепна се кметът.

- Ти си родом от крайната къща, нали? Оная, дето от нея почват нивите? И си роден по Лазаровден, по обед. Сняг тогаз валя по никое време.

- Откъде знаете?

- Аз бабувах на майка ти, Митко. Ей с тия ръце съм те поела от нея. Много се измъчи жената, слабичка беше, ама успя да те види жив и здрав и да ти се порадва.

- Майка ми е починала две седмици след като съм се родил...

- Майка ти беше светица, Митко. На много хора помагаше и беше слънцето на цялото село. Викаха ѝ Душка Радка. Остави едно сребърно кръстче да ти го сложат на кръщенето. Дадоха ли ти го?

Мъжът бръкна под ризата си и в ръката му блесна нещо. И очите му заблестяха. Божила понечи да го прегърне, но човекът се приведе, изхлипа и опря чело на ръката ѝ. После тихо излезе. Божила отиде пред иконата на Богородица, целуна я и запали свещта пред нея. Райна ги остави да си поговорят.