Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Кой е?

- Да обречеш душата си да си споделя леглото и хляба с човек, който не ти дава обичта и почитта, които заслужаваш! От сутрин до вечер без обич и без капка уважение! Знаеш ли колко народ живее точно тъй? И тия развиват изключителната дарба да оправдаят положение­то. Години! След време човекът дори започва да вярва, че си е жертвал живота правилно, даже е горд. Или приема, че е виновен. Заявява, че тая мъка е, щото имал дълг към децата и требело зарад тях да търпи. Такъв човек може дълго да се пали и от девет кладенци вода да донесе, че да ти обясни колко е невъзможно да се промени положението. Ей туй е най-големият грях - да излъжеш собствената си душа, да предадеш нуждата ѝ от обич и от радост. Такъв човек е най-болен.

- И как такъв човек може да прости на себе си?

- Когато такъв човек на Сирни заговезни поиска прошка от собст­вената си душа, има само едно условие да я получи. Требе да ѝ обещае, че със зората на другия ден променя живота си. И да го стори! Да го стори тъй, че да позволи на душата да се изправи, да си върне хубост и достойнство и да се зарадва на живота.

- Ами ако смисълът е да изтърпи? Ако в това е урокът? Нали все за уроци говориш?

- Туй е другото оправдание. Има едни умници, те точно зад туй се крият, зад смирението. Може и урок да е. Има бая народ, дето требе да се научи на търпение. Но мога да ти река кога тоз урок вече се обръща в друг и става изпит. Само един е аршинът, по който се мери дължи­ната на таквоз търпение. Достойнство му се вика. Човекът може и често требе много да търпи заради обич, заради децата и заради дома си. Требе и да се понаведе, да стисне зъби... Не живее сам човекът, все с други хора е. И ако са му важни, търпи заради тях. Но когато някой вземе да посегне и на собственото му достойнство, тогаз вече става друго, Райно. Можеш да обидиш, да го нагрубиш, да викнеш по човека, но тръгнеш ли и да го мачкаш, да го тъпчеш, туй е друго. Туй е злост и мер­зост. Ни обич, ни почит има в такъв човек. Такъв защо да го търпиш? И тука търпеливият често става скот. Щото вече всичката човещина са му я взели, ама той като добиче е навел глава и продължава. Те тоя няма да прости на себе си, дорде е жив.

МЪЧНО НАРИЧАНЕ

- А кога се прави Мъчно наричане?

- Много рядко, Райно.

- Кога?

- Кога се съберат и двамата - и нараненият, и душманинът му. И застанат един срещу друг. Туй е то най-трудното. Тогаз имат нужда от водач, от наречница, хем да ги води, хем да ги пази. Водят си и по един добросторник, добър приятел, дето да е свидетел на тая прошка.

- Ще ми кажеш ли как става?

- Ще ти кажа. И искам ти, като разказваш, да не ми кривиш думите! Та, на мъчно наричане, тия двамата, дето ще си искат прошка, требе да омесят заедно един хляб. Аз съм го първо замесила, преди да ми дойдат на обред. В хляба всеки требе да тури най-напред своята си истина. Щото винаги истините за една рана са две. И те честичко се разминават. Пър­во говори нараненият, после говори другият. Тежко им е, щото пред хляба никой няма право да оспори на другия истината. Само може да я чуе и да я почете. Тогаз иде ред на наречницата. Тя требе много внимателно да дръпне двете истини за нишките и така да ги пресуче, че да изплете от тях прошката. Тя отговаря всяка истина да бъде речена и чута докрай. Понякога гневът проблясва като мълния и е толкоз силен, че всичко може да изпепели. Наречницата го укротва и му взима силата. Друг път има нужда да се помълчи, да се изчисти мъката, да изтекат сълзи, запирани с години. И чак накрая иде прошката. Изправя се единият, когато е готов, и пред хляба, наречницата и свидетелите иска да му бъде простено. А наречницата държи здраво и с почит двете души, че са толкоз крехки и толкоз чупливи... и леко-леко ги среща. Прошката, дадена на такъв обред, е дълбока, чакана и изстрадана, Райно. Затуй е толкоз истинска.

- Случвало ли се е накрая да не стане? Да не си простят?

- Не се е случвало. Щом тия двамата, дето с години не са се по­глеждали, са събрали кураж да дойдат, значи между тях има нещо силно, дето ги държи. Обич има. Накрая, като се намерят пак, душите им се стапят от радост, изтичат една в друга.

-Ас кои хора е най-трудно?

- С роднините. На такъв обред най-трудно се срещат роднини, те най-трудно си прощават. Рана, нанесена по кръв, е най-дълбока, щото засяга корена. Но пък прошката, изречена между роднини, е най-големи­ят лек за душата! Рекла съм ти неведнъж, че душата сама си избира ро­дителите. Ако имаш рана, нанесена от майка си, не забравяй, че точно тая майка си избрала! Сигурно има защо. И сигурно в раната има важен урок. Душата ти знае, питай я! Някой ден ще ти рече.