Розмари Мео - Стопанката на Господ

- Чувала съм едно изречение: „Прости ми това, което волно или не­волно съм ти причинил!“.

- Точно тъй. А отговорът му е: „ Прощавам ти, прости и ти!“.

- Звучат ми някак тежко, ама безсмислено.

- Ами те са си такива тез думи, пусти. Нищо няма в тях. Хората в днешно време с тия думи само отбиват номера. Хем тежко звучат, хем нищо не казват, щото са пак попска измислица. Някога хората са знаели, че обидата прави тежка рана. И тая рана с времето спира да кърви, ама оставя белег. А на тоз белег му е нужен мехлем, за да зарасне. Даже и на децата. Какво е то туй „волно или неволно“? Неволното за всяка душа е ясно, че не е изтървано от злост. Тя го познава и не страда от него. А волното? Оная рана, дето по своя воля си нанесъл? Е, тя има нужда от лек. Всяка молба за прошка трябва да бъде ясно речена! На нанесената рана трябва да ѝ бъде дадено име, за да бъде то мехлем. Звъня ти аз по телефона и ти казвам, прости ми туй, дето волно ти причиних. Само мир да има. Ама ако и аз не знам какво съм ти точно сторила? Ако хич не си давам сметка за него? Или пък, ако не го виждам чак като толкоз голямо зло? Раната в твоята душа има нужда аз да дам име на вината си. Да ти река, преди две години, Райно, ти сторих това и това. Лошо съм сторила, тежи ми, искам ти прошка. Тогаз твойта душа разбира, че мойта се покайва. Само честното ми покаяние ще излекува твойта рана. Душата не мож я излъга с „волно и неволно“, тя иска да чуе, че аз съм разбрала. И ми е мъка и от сърце искам прошка, щото ти си ми важна. Всяка ранена душа има насъщна нужда да чуе, че душманинът ѝ разбира и се покайва искрено! Когато няма проумяване на вината, няма и прошка!

- Веднъж майка ми каза: „Хайде стига вече си гледала страшно и си се сърдила! Ето, извинявам ти се, мир да има! Доволна ли си сега?“.

- И ти?

- Стана ми още по-обидно. И май с времето по-тежко ми става...

- Попът, ако го питаш, той веднага ще ти рече, че требе да се смириш и да простиш на майка си. Ама да му носиш много здраве от мене, щото човещината не работи тъй. Ако можеше човекът ей тъй да прощава на душманина си волното и неволното, друг щеше да е светът. Душманинът и той требе да даде. Само тъй ще спре да бъде душманин. Тъй е честно. Тъй и двете души са в мир. При мене скоро дойде една жена. Мъж ѝ цял живот се отнасял с нея като към скот, намерила най-после сили и си тръгнала. Вече 5 години не го е ни виждала, ни чувала. Идва и ми вика, край, добре съм вече, всичко съм му простила! Тъй ли, викам, ако сега мине оттука Васил и те заговори, какво ще му речеш? Няма какво да приказвам аз с него, вика, минавам отсреща, на другата страна на улицата. Ей туй ѝ беше на тая жена прошката. Ама ако един ден тоз Васил събере сили и отиде да ѝ рече, Верке, бях лош с тебе, и ръка съм ти вдигал, и живота ти отрових, ама... моля ти се, прости ми... деца имаме, един хляб сме яли, толкоз години сме живели заедно... дай да се простим! Друго ще е. Тогаз ще позволи и на него си, и на жена си да изплачат една кофа сълзи и да очистят чернилката. Може и да не се съберат, но ще стоварят огромен товар от плещите и ще отворят място за ново добро.

- Нали казват, че времето лекува...

- Нищо не лекува времето. Времето само ти дава да свикнеш с бол­ката. Човекът има голям даян, Райно. Той свиква с всичко. И затворен в килия свиква. И на хляб и вода свиква. И да го биеш през ден, пак свиква. Ще си намери начин, ще се сгъне малко и ще свикне. И Верка тъй. Беше свикнала с мисълта, че някъде по тоя свят ходи нейният душманин, ама достатъчно ѝ беше, че е далеч от нея. И хич не беше простила. И ти след време ще свикнеш. Няма да простиш на твойта майка, но ще свик­неш с болката и вече няма да те реже толкоз. Само честната прошка лекува, Райно. Само след покаяние.

- Мъчно ми е, като говориш така... какво пък, може и да се справя сама...

- Може... Някой път сработва и сама... ама тогаз ще те призная, че си голяма работа... А стига ревала, де! Нали си много курназ! Нали искаш да ти кажа, пък после не носиш на думите... Кой знае, може пък точно ти сама да го разплетеш тоя възел!

- Искам да те питам и друго за прошката.

- А питай, ама да е нещо различно, че се вкисна съвсем!

- Какво значи: „Искам на себе си да простя!“? Може ли човек да прос­ти на себе си?

- Може, ама трудно. И тез, дето го разправят туй, обикновено хич не си дават сметка какво е. Пък и като се опитваш на себе си да прос­тиш, значи требе да имаш сили първо да спреш да го правиш тоя грях, да промениш туй, дето те ранява. Ама веднага! От утре! Мойта баба ме е учила кой е най-големият грях.