Розмари Мео - Стопанката на Господ

Върна се бавно по улицата. Сафе си се припичаше на пейката. Сед­на до нея.

- Плакала си. Ще ти мине. Туй са добри сълзи. Сълзи за вярата вина­ги са добри. Направила съм ти едно кафенце, ще пийнеш ли? - подаде ѝ чашка бабата.

- Бабо Сафе, ти имаш ли се за българка?

- Аз?! Че аз съм повече българка сигурно от 200, дето ги знаеш. И като заговори, ти що не дойдеш в събота на една от наште сватби, а? Те наште сватби все идват да ги снимат, че са най-българските. Сега сме точно в сезона. Януари и февруари всяка събота и неделя има по една сватба. За „Лепене на гелината“ чувала ли си?

- И по телевизията съм гледала даже. Казват, че наистина е най-старият български сватбен обред. Ама не искам само да гледам сват­бата, искам да вляза вътре, като правят гелината. Дали може?

- Вътре не пускат. И я пазят много, да знайш. Ама, ако речеш, ще те вкарам, нали си вече мой човек - ухили се Сафе широко и златният ѝ зъб блесна в устата ѝ.

- Ще дойда. Нещо да нося ли?

- Само едни шарени терлици от наште ще ти дам, че тъй изглеж­даш съвсем вънкашна. Ти ела, пък ще видим.

- Мисля си, как така хем сте мюсюлмани, хем правите най-старата българска сватба?

- Точно затуй! Нали са ти казали, че сме дали пари на турците. Може затуй да е. Нас никой не ни е пипал после и затуй сме си ги опазили обичаите. Я как ти се дръпна пак физиономията! Пак почна с тоз ислям, аман! Ти пък си голяма християнка! Я ми кажи, вярваща ли си? На служба ходиш ли?

- Не, кръстена съм, но не съм религиозна.

- В Бога не вярваш ли?!

- Вярвам. Но не в оня - църковния Бог. Вярвам в слънцето, в земята, в оная сила, дето от нея идваме всички...

- Тъй, тъй, чувала съм я аз твойта вяра. Щото внучка ми разправя, в учебника ѝ пишело, че преди да дойде християнството, българите били вярвали в слънцето. И че християнството също с меч било наложено. Тъй ли е?

Времето полекичка забави ход и приседна на пейката...

- Вярно е.. - тихо рече Райна и преглътна.

- Е, тогаз вие, дето сте големите българи, що не се вдигнете да си върнете пак старата вяра, пък на нас ни се сърдите? Я, ти да не взе­меш сега пак да ревеш? Я, пийни малко от кафето, пък аз да ти донеса вода...

Райна остана още няколко дни. Спеше в долното село. В събота се върна. Сафе я чакаше с терлиците, целите в рози и лъскави мъниста. Бабата обясни, че младоженецът ѝ е роднина. Когато стигнаха до дво­ра на къщата, портата беше залостена. Потропаха, отвори се една цепка и Сафе рече нещо на жената вътре. На входа на къщата ги спря друга жена. Сафе ѝ бутна нещо в ръцете и жената се отмести. Събу­ха се, Райна обу терлиците и тръгнаха по стълбите. И горе беше за­ключено. Тоя път Сафе преговаря по-дълго. Май бяха на косъм. По едно време вратата се открехна колкото да минат. Сафе ѝ направи знак да влиза и остана отвън, Райна прекрачи със свито сърце. Вътре имаше няколко жени и младоженеца. Една по-стара скочи и ѝ каза, че нищо не може да снима и да записва, каза ѝ, че името ѝ е Фатме и ако има да пита нещо, само нея да пита. После застана зад Райна. На едно легло седеше булката по бяла риза. Мълчаха. Отвори се друга врата и влезе една много възрастна баба. Жените и мъжът ѝ целунаха ръка. Булка­та стана и заедно с бабата се скриха зад едно перде. После още две жени се мушнаха зад пердето. Никой не казваше нищо. По едно време на Райна ѝ се стори, че зад пердето някой изохка. След малко жените излязоха. Старата кимна на мъжа, той пак ѝ целуна ръка и излезе. Тогаз настъпи оживление и жените се разщъкаха и разприказваха. Сложиха сладки, кафета и почнаха да обличат булката. Като я облякоха, тя лег­на на леглото. Бабата я прекрачи и почна да маже лицето ѝ с някакво плътно белило.

- Какво става? - попита тихо Райна.

- Гюла почна да лепи гелината. Сега ще я приготви за сватбата.

- Гюла каква е?

- Тя е най-старата жена тука. Открай време всяка гелина тя я белосва и я лепи.

- Защо я белосва?

- Защото е гелина. И е чиста. Затуй лицето ѝ се маже в бяло и се лепи цялото с камъни...

И Фатме заразказва за сватбата и за гелината. И за това как от сутринта всички се изреждат в двора ѝ да ѝ видят чеиза. И колко време са го приготвяли. Колко килими, юргани и пердета има. Колко терлици и чорапи са оплетени. Каква спалня са ѝ приготвили, как цяла къща ще напълни сега с тоя чеиз и колко са горди баща ѝ и майка и. После разказа, че на сватбата гелината трябва да е много пазе­на, че най-много зли очи имало там. Затова сега по лицето ѝ щели да налепят стъкълца и пайети, за да отразяват всичкото лошо и то да не може да я застигне. А най-много трябвало да се пази белило­то, че с него се правели най-много магии. Белилото се правело от мас, брашно и мед, ама сега по-модерни били времената и я мажели с крем „Здраве“, че хем бил гъстичък, хем правел кожата пухкава. Гледа­ше Райна колко внимателно взима бабата всяко мънисто и го реди по лицето на булката. Редеше слънца... Изписваше лъчите им навсякъде по бялата кожа. Времето се точеше едва-едва и се опитваше да си намаже лицето... По едно време Райна попита момичето не се ли е изморило. То не отговори, Фатме ѝ рече, че не можела да говори от сутринта. Щяла да е няма цял ден, докато е гелина. Тъй щяла да се опази и да проговори вечерта на мъжа си. А той тогава сам щял да ѝ свали белилото. Вечерта гелината щяла да премине в другия свят... Когато булката беше готова, бяха минали почти два часа. Помогнаха на момичето да се изправи и ѝ сложиха едно голямо огледало в ръце­те. Можела да гледа само себе си в тоя ден, да не я уручаса някой. По клепките ѝ имаше стъкълца. Отваряше очите си съвсем малко. Почукаха на вратата и жената отвън им отвори. Изведоха гелината и тръгнаха подир нея.